Убий Сабазий, убий Българина

У Б И Й С А Б А З И Й,
УБИЙ БЪЛГАРИНА
ПЕТЪР ГЕОРГИЕВ
Убий Сабазий, убий Българина
Първо издание
ISBN: 978-954-92617-3-8
Автор: Петър Георгиев
София, 05.2010 – 08.2010
УБИЙ САБАЗИЙ, УБИЙ БЪЛГАРИНА
СЪДЪРЖАНИЕ
1. Йоан Малала и Стара Велика България............................3

2. Символът ................................................................................23
3. Убий Сабазий......................................................................... 53
4. Корените .................................................................................77
5. Създаването на боговете...................................................... 93
6. Зиези, от който са българите .............................................113
7. Още за българите ................................................................131
8. Като заключение..................................................................166
9. Неизбежно допълнение...................................................... 168
10. Литература...........................................................................175
„Който контролира настоящето,
контролира миналото.
Който контролира миналото,
контролира бъдещето.”
Оруе л
„Човек вижда толкова,

колкото знае”.
Гьоте
- Необходимо, но
недостатъчно условие.
Автора
Тази книга
Тази книга разглежда една теза, отхвърлена от съвременните

историци като несъстоятелна. А тя е – в своята основа така
наречените „прабългари” са коренното население на Балканския
полуостров.
Според българската историография българите, основали
Първата българска държава са тюрките българи и техните
родствени племена кутригури и утигури.
В книгата си „Траки, готи, славяни” показах елементите и
механизма на създаване в самото начало на първото
хилядолетие на едно ново общество на територията на
съвременна Украйна, простиращо се от река Дунав до реките
Днепър и северен Донец с невиждана за времето си плътност на
населението. Всъщност, това е един огромен бежански лагер на
балканско население, принадлежащо на земите на егейска
Гърция, Епир, Илирия, Тракия, Карпатите, Мала Азия,
възникнал по причина римската инвазия на Балканите. Тази
нова култура по-късно става известна като Черняховска култура.
Нейните основни черти като бит, керамика, погребални обряди
са продукт на местното скитосарматско население и придо-
шлите балкански племена, в своята основа тя е балканска. Това
ясно беше показано в книгата чрез археологически, лингви-
стични данни и сведенията от историческите източници.
Тази култура може да се нарече и „предславянска”. „Прасла-
вянските племена”, така нарича същите народи и д-р Чавдар
Бонев в своето чeтиритомно изследване, което обхваща както
земите на изток, така и тези на север и запад от Карпатите. През
шести век западната група получава името склавини, наложило
се като общ етноним. Именно част от тях завладяват отново
постепенно полуострова във времето от четвърти до седми век.
Стереотипът е нещо трудно преодолимо, за много хора траки,
славяни и българи ще си останат три различни народностни
групи, но фактите говорят, че става въпрос за народи от
балканокарпатския регион, от който се родиха днешните
славянски етноси в Европа в един дълъг исторически процес.
2 УБИЙ САБАЗИЙ, УБИЙ БЪЛГАРИНА
За нагледност ще покажа отново картата на мащабното

балканско разселване на изток от Карпатите:
Древни народи от Балканите с имена, които е произнасял и

Омир в своята „Илиада”, народи по-късно наречени българи
заради своята вяра и балкански произход. Народи с
впечатляваща култура, не само запазили своята идентичност в
римско време, но и наложили я в Европа.
Тази книга нямаше да бъде написана, ако не бяха усилията на
Г.С. Раковски, Г. Ценов, Г. Сотиров, А. Чилингиров и много
други, които работеха и твърдях, че българите, това са старите
жители на Балканите. Опитах се да намеря доказателства в тази
посока. Неочаквано за самия мен се разкриха неподозирани
факти от живота на балканските народи в римската епоха, за
чието съществуване само подозирах. Лично за мен книгата се
оказа изненада и преживяване, което не бях очаквал.
От автора
Йоан Малала, Йоан Цеца и Стара Велика България
В историографията посветена на българите има два факта,

които звучат доста странно и обикновено са подминавани от
историците. Първият е следния стих на Йоан Малала:
Ахил замина заедно с Атридите,

като водел своя собствена войска
от три хиляди души, наричани тогава
мирмидонци, а сега българи.
Този факт е особено ценен по две причини:

- стиховете са написани сто години преди „пристигането” на
„прабългарите” на балканите.
- отговаря директно на въпроса – кои са българите?
Йон Малала е византийски писател от сирийски произход,

произхожда от Антиохиа, днешна Турция. Живял е около 491 –
578 г. През четиридесетте години на шести век се премества в
Константинопол. Негова е „Всемирна история” - 18 тома.
Този факт не е изолиран. Същото пише през 11 век и Йоан

Цецес:
”…с тях бе Ахил, многославният син на Пелей и Тетида,

чийто известен родител беше Хирон философа.
Бе предводител на хуните, българите-мирмидонци.
Те бяха две по хиляда, а също така и петстотин.
…Евфрем, синът на Тризен, марокейците водеше смело.
А Пирехмис беше вожд на пеонци, на българи сиреч,
той бе поел от към Аксиос, сиреч известната Вардар.
…Хромий и Еном стояха начело на всичките мизи…”
И още:
“А пеонци са българите. Не вярвай на глупците,

да смяташ, че пеонците са различни от тях. Те
(глупците) смятат, че Аксиос е различен от Вардара,
и казват, че се пише с дифтонг…”
( Йоан Цеца. Откъси. В: ГИБИ т. Х, Изд-во на БАН, София,
1980, с. 105.)
Това, което не разбираме, често пренебрегваме. А трябва да се
опитаме да разберем, какво са искали да ни кажат двамата
автори в една литературна форма, което само по себе си е
интересен факт – историци да говорят за исторически факти
чрез литературните си творби? Понякога, когато не могат да
кажат нещо открито, хората търсят иносказателна форма за
истината. Такъв ли е случаят? Преди да потърсим отговор, да
погледнем какво казва един друг документ - Именникът на
българските князе:
„Авитохол живя 300 години. Родът му Дуло.”

„Тези 5 князе управляваха княжеството на отвъдната
страна на Дунава 515 години с остригани глави.”
За сега няма отговор на въпросите:

От къде и кой е родът Дуло?
Къде точно „на отвъдната страна” управляваха?
Наистина ли управляваха 515 години?
Кои са племената „с остригани глави”?
Къде е била Стара Велика България?

Като описва местоположението на стара Велика България
Теофан не казва „на отвъдната страна на Дунава”. Той казва -
„на отвъдната страна на Азовско море”. Но коя отвъдна страна?
Теофан: „В това време българският народ стъпи в Тракия.
Тук е необходимо да кажем за древноста на унховудите,
българите и котрагите. От оная страна, на северните брегове на
Евксински Понт, зад езерото, наричано Меотийско, от страната
на океана, през земята сарматска тече река Итил (Волга); към
тази река се приближава реката Танаис (Дон), идваща от
Иверийските врати на Кавказките планини; от сливането на
ЙОАН МАЛАЛА И СТАРА ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ 5
Танаис и Итил, които по-нагоре над Меотийското езеро се

разделят в различни страни, излиза река Куфис и се влива в
Понтийско море близо до Мъртвите врати, срещу нос Овнешко
чело.”
Река „Куфис” е на изток от Черно море.
„Мъртви врати” и „Овнешко чело” обаче се намират на запад
от Азовско море.
По повод написаното от Теофан, (река Куфис не може да се
влива едновременно и източно, и западно от Меотида-Азовско
море; Танаис-Дон и Итил-Волга не се сливат и разделят),
руският историк Татищев ще отбележи: „Велика беда е, когато
на подобни автори попадаме”.
Но да не бързаме да обвиняваме Теофан. Теофан знае къде е
„Овнешко чело”, той го описва при бягството на византийския
император Юстиниан от хазарите на запад, към България.
Река Буг, която е на запад, се е наричала в древноста Хипанис,
по-късно река Куфис, която е на изток – също. Възможно е
някой „образован” преписвач да е коригирал „правилно”
написаното от Теофан, обявявайки река Хипанис (Буг) за
Куфис и така оставаме с представата, че Теофан описва
източната част на Черно море и истинската Куфис, когато той е
имал впредвид точно обратното.
По-нататък в описанието следва един пасаж, който не ни
носи много информация, освен да казва, че по времето на
Теофан на източния бряг, във Фанагория живеят евреи и много
други народи, но не се споменават българи:
„Означеното езеро-море (Азовско, Mеотида), подобно на река
се съединява с Евксински понт при Кимерийски Боспор, където
ловят мурзилия и друга риба. На източният бряг на Мео-
тийското езеро, зад Фанагория, освен евреите, живеят много
народи.”
Следва съществен пасаж, който казва къде се намира
България:
„Зад това езеро (Меотида), до река Куфис, в която ловят
българската риба ксист, се намира древна Велика България и
живеят съплеменните на българите котраги.”
Трудно е да се каже, къде е това отзад на едно кръгло езеро.

Котрагите са известните на истoриците кутригури и няма
историк, който да твърди, че те са на изток от Дон.
Някои автори не са съгласни с местоположението на България
на „река Куфис” от горния текст и приемат, съгласно по-горните
бележки, че Стара Велика България се е намирала на днешната
река Буг, другата река Хипанис. 1
Аз съм съгласен с тях и едно от основанията ми е и следващия
текст от повествованието на Теофан:
„Най-старият син (на Кубрат), по име Батваиан (Бат Баян),
съблюдавайки завещанието на баща си, останал в земите на
своите предци; вторият син, неговият брат, на име Котраг,
премина зад Дон.”
Ако България се е намирала на река Куфис, то Котраг
преминавайки Дон, трябва да се придвижи на запад, а не на
изток, защото от казаното по-долу е видно, че другите синове на
Кубрат са заминали на запад без да се налага да преминават река
Дон:
„Четвъртият и петият, минавайки зад Истър, или Дунав, -
едниятт, покорявайки се на аварския хан, остана със своя народ
в Аварска Панония, другият, идвайки в Пентаполис при Равена
/Италия/, се покори на християнския господар. След това третия
по старшинство, преминавайки Днепър и Днестър и
установявайки се на река Олги, течаща на север от Дунав, се
засели между първите реки и този последния.”
(Последният пасаж визира отсядането на Аспарух в местноста
наречена Онгъл.)
Според това, което казват историците, ако Стара Велика
България е била на изток при река Куфис, Котраг не е трябвало
да преминава „оттатък Дон”, той си е бил „оттатък”.
В подкрепа на тезата, че Велика България се е намирала на
запад от река Днепър са сведенията на Йордан и Птоломей. Като
посочва местоположението на различните народи в „Гетика”, в
една последователност от запад на изток, Йордан поставя
селищата на българите на брега на Черно море, и „по-
нататък”, значи до тях, хуните. Според описанието на
Птоломей от втори век хуните се намират на запад от Азовско

море (Меотида), като двете сведения взаимно се подкрепят.
В подкрепа на тезата за местополoжението на Велика България на

запад е и мястото на намиране на „съкровището на Кубрат” – завоя на
река Днепър - Перещепино
Според Птоломей още във втори век хуните (с голяма стрелка) са на

запад от Азовско море. Митът за хуни дошли от Азия едва в четвърти век
продължава да съществува, въпреки фактите или липсата на такива. Река
Хипанис (2) е поместена на запад до издатина, която наподобява нос.
Приемайки горната теза, нека да видим какви племена е имало

на съседните на река Буг реки, Тир (Днестър) и Бористен
(Днепър).
Впрочем, трябва да се отбележи, че именно в началото на

миналото хилядолетие (първи век сл. Хр.) и трите реки сменят
имената си. Вероятно имената им биват сменени от новите
обитатели на тези земи. Името Днестър произлиза от
индоевропейското Дана (голяма река) и името на свой ляв
приток Стир – Данастир, Данастър, Днестър. Бористен приема
името Днепър – Данапър, Данабар, Дана Бара. От и.е. danu,
дана, голяма река и тракийската дума бара. 2
От Дану произлиза и името на река Дунав – Данаба, Дунаба,
Дануба. Името Дануба е използвано отначало от келтските
племена за означаване на горното течение на реката, на изток
реката е наричана Истър. Преименуването в Дунав на източната
част е свързано вероятно както с движението на келтите в трети
век преди Христа, така и на движението им на изток в началото
на първото хилядолетие, вследствие римската инвазия в Галия.
Тракийският корен в името на тези нови названия означава
придвижване и на тракийски народи на изток.
На карта по Птоломей (II век) до река Тир се намира река
Аксиакус. Аксус е древното име на река Вардар в днешна
Македония. Това би трябвало да означава също придвижване на
народи от съответния регион (Македония) на изток. Ще видим
кои.
До река Аксиакус на тази

карта е обозначено племето
Буленси. Същото племе е
описано от Птоломей и
Страбон в поречието на
река Янтра. Съществува
предположение за начално
име обуленси, а по-късно –
буленси.
Племената дулеби и долоби

Преглеждайки списъка на племената по река Буг намираме
племе с наименованието Дулеби. Споменато е в руската
историческа библия– първият руски исторически летопис от
1018 година. “Дулебите живеели по Буг, където сега са
волиняните, а уличите и тиверците са по Днестър и по Дунав. И
бяха множество: бяха по Днестър до самото море, и съхранили
градовете си и досега; и гърците ги наричаха „Велика Скития”.
Г. Зентов посочва племето дулепи в западна Македония като
тракийско племе от древноста.
Прокопий в „За строежите” - пак там, на границата между
Епир и Македония отбелязва града Долепин.
На карта, отразяваща състоянието на региона 500 г. пр. Хр е
отбелязана областа Долопиа, област между Тесалия , Етолия и
Епир.
Македония, Епир, Тесалия и областа Долопиа
Племе под името долопи е участвало в Троянската война под

водачеството на Ахил и Феникс. В „Илиада” (9.484) Феникс е
„цар на долопите”; Пиндар упоменава Феникс, „повел
множество долопи, храбри прашкари, на помощ притекли се на
стрелците на конеукротителите данайци”. (243 – 241).
Племето долопи е отбелязано и от Херодот във връзка с

похода на Ксеркс в земите на древна Гърция заедно с
тесалийци, енианийци, переби, локридци, магнезийци, малийци,
ахейци и тиванци.(Херодот, 7, 131).
Овидий в своите „Метаморфози” (VIII, 307; XII 364,
“Героини” III, 27) споменава Аминтор, цар на долопите, син на
Ормен, баща на Феникс.
Коя част на днешна Гърция е обитавало племето?
Страбон описва Тесалия от онова време като страна състояща
се от четири области: Фтиотида, Хестеотида, Тесалиотида,
Пеласгиотида. Долопите обитавали Фтиотида, (Фтия):
„Колкото до долопите, самият поет (Омир) казва достатъчно
ясно, че са били разположени в най-далечните части на Фтия”.
Същите били подвластни на Пелей, бащата на Ахил: ”.... и че
те, както и фтиотите били под един и същи водач, Пелей;
защото Феникс казва: „Той (Пелей) ме направи богат, подари ми
народ многоброен; цар на долопците бях и живеех на края на
Фтия.”
Горните думи са на Феникс, водачът на мирмидонците в
Троянската война.(Омир, Илиада XVI 196). Казаното директно,
Омир наименова долопите, подвластни на Пелей, бащата на
Ахил мирмидонци.
Името „мирмидони” означава мравки и е свързано с мита, в
който Зевс превръща мравките от остров Егина в хора. Но
Страбон казва и още:
„Казват, че егинците се наричали мирмидони – не заради
казаното в мита, че когато веднъж имало глад, мравките се
превърнали в човешки същества в отговор на молитва на Еак, а
защото разкопавали земята като мравки и разпръсвали почвата
над камъните, за да могат да орат и живеели в землянки,
отказвайки да използват пръстта за тухли.”
Елини ли са мирмидонците?
Отговорът на този въпрос може би е в следното твърдение на
Страбон: „Тия, които живееха в мир в Пеласгийския Аргос, тия,
които владееха Алос, Трехин и Алопа, плодната Фтия и малка
Елада, с жени най-красиви, тях мирмидонци, ахейци и елини

всички зовяха.”(Т.е., мирмидонците не са елини, не са ахейци.)
„И Аполодор също казва, че само елините в Тесалия били
наричани елини: „и бяха наричани мирмидонци и елини.”
(Илиада, 2.684). ”(Но не - или елини.)
Страбон допълва: ”....и е разумно да предположим, че всички,
които били поданници на Ахил и Патрокъл, които придружили
Пелей в бягството му в Егина, са се наричали мирмидонци.”
Ами да предположим: мирмидонци са поданиците на Ахил и
Пелей. Това ни казва Страбон гръцки философ и историк, живял
63 г. пр. Хр., – 24 г. сл. Хр. А ще предполагаме, защото племето
долоби в първи век вече не съществува във Фтия, област
разположена в западния край на Тесалия.
Обезлюдяването
Но времената се менят и идва време, когато и самите гърци
стават зависими от новия завоевател – Римската империя.
Впрочем, от това, което пише Апиан например, става ясно, че
гърците преминават към съглашателство с Рим, като повтарят
варианта със завладяването им от Филип Македонски.
(„Разумните атиняни предпочели да бъдат подчинени на
римляните”.) 3 Останалите народи изглежда не са били толкова
демократични и оказват съпротива, която довежда до обезлю-
дяване на регионите, обитавани от техните племена.
За изчезналите градове и селища пише Страбон: „Полибий
казва, че Павел (Емилий Павел Македон, римски консул в 182 и
168 г. пр. Хр.) след като победил Персей и македоните,
унищожил седемдесет града на епиротите, повечето от които
били на молосите и превърнал в роби сто и петдесет хиляди
души.”
„Случаят е описан и от Апиан: „Емилий Павел, като взел в
плен Персей, връщайки се в Рим, по пътя умишлено посетил
сената. На тях, изпълнени със страх, той им обещал прощаване
за станалото, ако те принесат всичкото сребро и злато, което
имат. Когато те се съгласили, то той изпратил с тях във всеки
град войскова част, разпореждайки на началниците на отрядите
един и същ ден за събиране на парите и поръчайки им във всеки
град на разсъмване да обявят чрез глашатаи, щото в три часов

срок жителите да донесат на площада своите пари, а след като
ги донесат, всичко останало той заповядал да бъде разграбено”.
След всичко това, коментирайки процеса на обезлюдяване на
региона, Страбон пише: “Maкедонците и римляните със своята
продължителна война до такава степен разорили както този,
така и другите епирски градове заради неподчинението им, че
накрая Август, като видял, че градовете са съвсем западнали,
заселил останалите им обитатели заедно в един град, града на
този залив, който нарекъл Никополис.....Този процес на
изчезване (обезлюдяване) е започнал отдавна и все още не е
прекъснал напълно в много райони, защото хората непрекъснато
се бунтуват; всъщност, римляните след като се наложиха като
господари на обитателите, живеят в домовете си като на военен
лагер.”
Отново Страбон:
„Макар в онези стари времена, както вече казах, цял Епир и
илирийската страна да са били каменисти и пълни с планини,
като Томарос, Полюанос и още няколко, все пак били
многолюдни; но в днешно време повечето части са обезлюдени,
а все още обитаваните части оцеляват само в малки села и в
руини. И дори оракулът на Додона, като всичко останало,
буквално е изчезнал.”
От картата е видно, че Долопиа е съседна област на Епир,
недалеч от светилището Додона.
Според Павзаний (Павзаний, 115 – 180 г., „Описание на
Елада, 10”) Август наредил в учреденото Елинско събрание в
Делфи мястото на долопите да бъде заето от жителите на новия
град Никополис, защото те „вече не били отделен народ”.
Естествено, остава въпоросът - къде са се преселили долопите?
Пеоните
Същото се повтаря и при пеоните, които упорито се
съпротивляват на римляните. Апиан пише: „Когато Корнелий
нападнал пеоните, то злополучният изход на неговия поход
внушавал на всички италийци голям страх от пеоните, и дълго

време следващите консули се страхуваха да воюват с тях.”
Къде са били земите на пеоните? Херодот говори за пеони
около езерото Празиас, Дойранската котловина.
Страбон: „Пеония е .... на запад от Тракийските планини, но е
разположена на север от македоните; и по пътя, който минава
през града Гортинион и Стоби, предлага преход до теснините,
през които тече Аксий.”
Пеоните са обитавали двата бряга на западен Аксий, Вардар.
(Да си спомним река Аксиакус до река Буг и твърдението на
Йоан Цецес.)
„Но Пеония ... цялата е планинска. Пеония е ограничена от
двете си страни, първо откъм тракийските части от Родопе,
планина на второ място по височина след Хемус и второ, от
другата страна, на север, от илирийските части, от земята на
автариатите и на дарданите.”
Апиан обаче казва следното. „Пеоните са голям народ около
Истър, населяващи цялото пространство от япидите до дарда-
ните; пеони ги наричат елините, а по римски те са панони.
Римляните ги причисляват към илирите.”
За пеони в Панония говори по-късно и Дион Касии.
От казаното е очевидно едно придвижване на племето на
север към панонските земи, там, където по-късно се говори за
„панонски българи”.
В глава първа на своята „География” Страбон говори за
пеоните като съседи на долопите („съседните на пеоните
долопи”).
Племето Дуло и „остриганите глави”

В контекста на гореизложеното проблема за „рода Дуло” се
откроява в нова светлина. Вероятно не става въпрос за род, а за
племенното име дулеби – долопи. Тук явно не трябва да се търси
противоречие, в случая на Именника „род” е употребено като
племе, племето дулеби или долопи. Колкото до идентичноста на
двете названия, преминаването на п в б е очевидно, това е и
проблем на гръцката азбука и произношение. По отношение на
„е”, нека си спомним написаното от Прокопий – град Долебин в

съседната област Епир. Следователно преминаване „о” в „е” в
случая е възможно.
„Тези 5 князе управляваха княжеството на отвъдната

страна на Дунава 515 години с остригани глави.”
Страбон е оставил ценни сведения по този въпрос.

Македоните са на север от долопите, на юг са куретите и ето
какво пише той за областа Македония: „...Някой наричат цялата
страна Македония, чак до Коркида, като изтъкват за свое
основание това, че бита на обитателите и е сходен както в
остриганата коса, късото наметало и езика, така и в други
подобни неща.”
(Това късо наметало е отличителна черта на всички траки от
Стримон (Струма) до страната на гетите в днешна Добруджа,
видно е на всички оброчни плочки на тракийския конник. Тези
наметала ще ги срещнем по-късно описани в „Стратегикон” на
Маврикий като „български наметала”.)
Описвайки племето курети, Страбон казва: „Архемах,

евбеецът, казва, че куретите се заселили в Халкида, но след като
непрекъснато воювали за Лелантската равнина и врагът им ги
хващал за косата отпред и ги свличал долу, той казва, че
започнали да пускат косата си дълга отзад, но подкъсявали
косата си отпрд, и заради това били наречени „курети”, от
скъсяването на косата им”.
Куретите са обитавали Етолия и Акарнания, области съседни
на Долопия.
Възможна ли е езикова връзка между курети и кутрети чрез
кутре – малък, къс? И не са ли ку(т)ретите, кутрите или
котрагите на Теофан, родственото племе на българите, както
твърди самият той?
Ако очакваме един народ да бъде наричан по същия начин от
съседните чужди племена, когато е на хиляди километри от
своето първоначално местоживеене, вероятно не е така. Нека
проследим как се е променяло името на самите кутригури във

времето.
Захарий Ритор в периода 436 – 491 описва до прохода
Дербент освен бургарите и племето куртаргар.
Прокопий Кесарийски (ок. 500 – ок. 562 г.) – кутригури.
Агатий Миринейски между 552 – 558 - кутригури.
Менандър Протектор VІ в. - котрагири [Κοτραγηροι],
Теофилакт Симоката VІІ в. - коцагири [Κοτζαγηροι].
Патриарх Никифор е роден около 758 - котраги [Κοτραγοι],
Теофан Изповедник († 818 г.) – Котраг, котраги.
Кирил Милчев твърди, че за района на Кавказ гур означава
планинци, горни, горяни, но виждаме в употреба и други
наставки – гар, гир, което означава, че тя не е част от
самоназванието, а добавка, давана от други племена в зависи-
мост от региона на обитаване на племето. Без тях поредицата
придобива вида – курети, курти, куртари, кутри, котраги.
Куретите имат своето място и в древногръцката митология,
където са жреци на Зевс на остров Крит. Обредите им били
съпровождани с оглушителен шум и танци с оръжие в ръка. По-
късно този шум и танци били свъръзани с шума, който правели,
за да заглушат гласа на младенеца Зевс и така да го спасят от
Кронос, неговия баща. (Аполодор, кн.I, I, II).
В горното течение на река Прут, Украйна, Буковина се
намират град Кут, там е и областа Покутие. (Ч. Бонев, ПП).
За тракийското племе абанти Омир говори, че носят косите

си „с плитка отзад на главата”.(Ил.2.542). Аристотел казва, че
траки, тръгнали от фокидския град Аба, се заселили на остров
Евбея и преименували обитателите му в абанти. Анти от Аба
или крайни (анти – крайни) траки, жители от Аба. (Остров
Евбея са най-южните земи, заселени с траки за времето, виж
картата). Фокида е земя съседна на Фтия, земята на долопите. За
абантите Страбон пише: „Островът (Евбея) е бил наричан не
само Макрис, но и Абантис; във всеки случай поетът, макар да
го нарича Евбея, никога не нарича обитателите му „евбейци”, а
винаги „абанти”: „Дишащи смелост абанти владееха остров

Евбея,”… „Идваха с него абанти…”
Според Павзаний (5) абанти, връщащи се от Троя се заселват
на север от областа Арканрия, в днешен Епир, наричайки
областа Абантида или Абантия. Така в една област, един до друг
се озовават долопи, курети и абанти и племето хаони, области,
разорени по-късно от римляните.
А името на самите абанти може да се напише и така –
аба-АНТИ, АНТИ. Достатъчно е във времето и пространството
да се изгуби една буква – „б” или да настъпи употреба само на
подимето крайни, анти. Антите, които според Йордан
обитавали района северно от българите в пространството между
Днестър и Днепър и за които Херодиан във втори век, казва:
„Антес, скитски народ от Тракия” 4 . Херодиан не бърка,
славяните Анти са тракийското или балканко племе Абанти. А
племената включени в състава на българите (дулоби, кутригури
и др.) и антите са основните племена от източното крило на
славянските племена.
Името на племето абанти в този си вид изчезва окончателно
от именета на народите след римските завоевания на Балканите.
Тяхното име се интегрира по-късно окончателното в източното
крило на славяните, нарично и наричащо се българи.
Според „Повесть временниых лет” племето дулеби е
нападнато от аварите в началото на седми век (да си спомним
срещу кого възстава Кубрат малко по-късно), в 907 година отряд
дулеби участва в нападението на Константинопол от Киевска
рус, водена от Олег; дулебите са споменати заедно с техния
вожд от арабския географ ал Масуди.
Вероятно дулебите са участвали активно в изграждането на
Киевска рус. Характерно е описанието на киевския княз
Светослав от Лев Дякон: „Главата му беше съвършенно гола, но
от едната страна висеше кичур коса, признак на родова
знатност”.
Споменът за украинския чумбас е останал и в наши дни в
Украйна, за което свидетелства и картината на Репин от
следващата страница.
Украинският чумбас е бил носен у нас и след освобо-

ждението. Българите го наричали перчем или чембер 5 .
Десетки са писанията в които се твърди, че този тип прическа

е пристигнала у нас от „народите на Памир”, от „прародината на
българите”. Ситуирането обаче на Стара Велика България в
пространството между Днепър и Днестър отхвърля всякакви
подобни тези. Защото още от втори век там съществува не
друга, а ясна, характерна, очевидна балканска археологическа
култура. Приведените данни и в „Траки, готи, славяни” и фктите
от тази книга показват недвусмислено, от кои народи е
произходът на българите, от кое време.
„Тези петима князе управляваха княжеството оттатък

Дунава 515 години с остригани глави и след това дойде отсам
Дунава Аспарух княз и досега.”
Да се пренебрегват тези три факта – оттатък Дунава, 515
години, остригани глави от българския именник означава да не
се говори сериозно за българска история.
А какво влияние са имали балканските народи върху
„народите на Памир” с прякото си, директно присъствие именно
в памирския регион, ще говорим по-нататък в тази книга.
Възраженията
Съществените възражения, които ще възникнат веднага от
казаното са относно народността на споменатите народи –
курети, абанти, долопи – а не са ли това гръцки народи. В един
така обширен район в една тотална война бегълци могат да
бъдат всички народи, но ако в народите над Северното
причерноморие е имало и гръцки племена, това ще проличи по
много признаци, стига да се изследват тези народи като бегълци
от Балканите, а не като готи от Скандинавия. Нормалното е да
тръгнем след фактите, и ако съществуват гръцки културни и
други елементи там, те ще се изявят. Но сега за споменатите
народи.
Ето какво казва в първи век Страбон: „И дори до ден днешен
траките, илирите и епиротите живеят по фланговете на елините,
въпреки че това преди е било повече в сила, отколкото днес;
всъщност повечето от страната, която днес е неоспоримо
Елада, се владее от варварите – някои части от Тесалия от
траките, а частите на Акарнания и Етолия от теспротите,
касопеите, амфилохите, молосите и атаманите – епирски
племена.” (Атамани – в Украйна – предводители, водачи.)
За „някои части от Тесалия” отново да си спомним
Аполодор, който казва, че населението на Тесалия се състояло
„от мирмридонци и елини”. И тъй като Пелей и Ахил са водачи
на долопите - мирмидонци от Фтия (част от Тесалия, Долопия),
по-точният въпрос е - елини ли са Ахил и Пелей, или траки „от
някои части на Тесалия”.
(За Пела (Пелей) или Бела ще говорим по-късно; за Еак (Як),
бащата на Пелей и Пир, сина на Ахил вече е казано от други).
От казаното е ясно, че Акарнания 6 и Етолия, където са
куретите, са обитавани от епирски племена. И въпреки, че след
първи век куретите там вече не се споменават (напускат
района), има ли причини да са били ахейци или елини?
Рим през 146 г. завладява Гърция, при Август (27-14 г. пр.н.е.)
Ахея се нарича римската провинция, която включва Гърция без
Тесалия, Акарнания и Етолия. За да сме наясно за какво става
въпрос, виж картата и заселващите я племена.
Опитвайки се да разбере народността на куретите, (в първи

век те вече не съществуват в региона) гъркът Страбон търси
помощ от гръцката митология: „...след като Троя била
разрушена, фригите, чиято територия граничела с Троада, я
завладели. И подозират, че куретите и корибантите били
потомци на идейските дактили;.....някои представят
корибантите, кабирите, идейските дактили и телхините като
едни и същи с куретите, други ги представят като взаимни
родственици и разграничават само някои дребни неща, по които
се различават помежду си”.
Според Хеланик от Лесбос, („Фронтида”) куретите били
„флейтисти и фриги”.
От написаното следва, че куретите не са гърци, а свързани с

малоазийската тракийска Фригия народи.
За абантите от големия остров Евбея Страбон твърди, че са
траки, с всички последствия от този факт, като се има в предвид
къде се намира островът – южно от Атина. Казахме, абанти се
заселват и в Епир, основавайки областа Абантида, Абантия, 7
там, където днес е Албания. По-късно ще срещнем в района на
Кавказ епирската думата бур в съчетанието бургари, (в превод
бур – мъж).
В района на Епир – Илирия е областта Хаония и племето
хаони, Страбон: - „Колкото до епиротите, те са четиринадесет
племена, но от тях най-известни са хаоните и молосите, поради
това, че те са властвали над цялата епирска земя.” Хаоните са
споменавани от Парфений, Павсаний, Вергилий, във ватикански
монограф, Страбон, Апиан. Споменавам този народ, защото
както се вижда, той е достатъчно известен и има своето място в
нашата история, както ще разберем от изложеното по-нататък. 8
Описваните събития свързани с римската инвазия се развиват
през II-I век пр. Хр., когато все-още е съществувало тракопелаз-
гийско население в Гърция. Най-известният тракийски цар,
обитавал Давлида (Фокида) е Терей (V в. пр. Хр.), според други
той е царувал и погребан в Мегара, недалеч от Атина. За
Давлида Тукидид също казва, че е населявана от траки.
* * *
В тази глава ситуирахме Стара Велика България по поречи-
ето на река Буг, обитавана и от племето дулеби; регистрирахме
прогонването от земите им на племе с идентично име, долопи
(мирмидонци) заедно с други племена – хаони, курети, абанти
от региона Епир и Тесалия; регистрирахме племе с името абри в
Илирия. Това обаче не е достатъчно за да кажем – твърдението
на Малала и Цеца е вярно, българите са народът на племето
долопи, мирмидонците, и това е цялата истина. За да разберем
повече за българите, тръгваме по един известен знак – някои
малко странни и малко известни гербове на Първото българско
царство.
Бележки:
1
В своята студия „Протобългари” Д. Димитров отбелязва: „Реката
Куфис на Теофан - това не е Кубан, а някоя друга река, вливаща се в
Черно море. Ф. Бестберг отбелязва, че река Южен Буг е наричана от
древните Хипанис, както и река Кубан. Вестберг помества Велика
България в пространството между Азовско море и Днестър. С неговата
аргументация е съгласен М. Артамонов.”
В същата студия Д. Димитров отбелязва сведението на Никифор за
Кубрат, който в 634-635 г. изгонил аварите от своите земи. Аварите в
този период са били западно от р. Дон, на изток земите са заети от
Тюркския каганат. Кубрат е въстанал и изгонил аварите от земите на
Стара Велика България, намираща се на запад от р. Дон. В тази връзка
да си спомним сведението от „Повесть временниых лет” - племето
дулеби е владяно от аварите в началото на седми век.
Още Плинй полемизира със становищата на автори, поместващи
Хипанис на изток от Азовско море (PLin., ИЖ 88), за Хипанис на изток
не гвоври и Херодот; Хипанис Кубан споменават по-късни автори –
Флаг Flacc., VI, 147, Амиан Мерцелин (XXII, 8, 26).
2
По Чавдар Бонев, „Предславянските племена”.
3
Павзаний, Описание на Елада, Атика
4
Херодиан. Либер III
5
Носили ли са българите “чумбас”? Във изследването на Райко
Сефтерски – „Принос към проучването на "перчема" или "чумбаса" у
старите българи”, се заявява още че: „При българите чембаса, наричан
още кика (стблг. кыка - коса, чембас се е срещал от V-ти век (може би
и по-рано) почти до края на XIX-ти в. Подобна мъжка прическа,
съдържаща три дълги плитки е използвана и от възрастните мъже в
чирпанските села до 1878 г. Тази прическа и това название е
използвано от мъжете в Предбалканските селища до около 1870 г.
Например, еленският учител-реформатор от 40-те години на XIX-ти
век Юрдан Ненов пише: “Тук за пръв път в град Елена ...принудих
учениците да си стрижат главите, защото до сега се бръснеха, като
оставяха на върха кика, перчем или чомбас.” (http://samoistina.
com/2/chumbas.htm)
Една зловеща картина. Екзекутираните българи носят характерната
прическа. Турци провисват на ченгел българи. Рисунка от 1586 година,
на австрийски пътешественик. Днес се пази в Австрийската
национална библиотека във Виена.(http://samoistina.at.ua/2/-

chumbas.htm)
6
Имената Акарнания, и Долопия показват планинския харакер на
областите и са с разбираем балкански произход.
7
Павсаний. Описание Эллады V 22, 4
8
Интересен момент е фактът, че макар и негръцки, тези народи са
достатъчно добре описани от не един автор. Причината е, че много от
авторите са траки или негърци, въпреки че ги наричат гърци. Ето какво
се пише сега за Менандер: Менандър (342 г. / 341 пр.н.е. в Кефизия; †
291/ 290 г. пр. Хр.) е древногръцки комедиограф. Той е син на
атинския генерал Диопейтес в Кефизия. Погребан е на пътя от Пирея
за Атина), ученик e на Теофраст, служи заедно с Епикур като (Ephebe)
в Атина. А ето какво казва самият той за себе си: „Всички ние траките,
а най много всички ние, гетите, (защото и аз се хваля, че съм от този
род), не сме особено сдържани...” Павзаний за Менандър: "Защото ако
не смятаме Менандър, няма друг прославил се автор на комедии”.
За всички Езоп е грък, написал превъзходни басни, но всъщност е
тракиец.
Пеоний е скулптур от Менде, в Тракия, живял по времето на Фидий
и „е бил втори след него по слава в скулптурното изкуство”.
(Павзаний, Елея.)
Според гърците и Орфей и македонците са гърци, макар че
Страбон, когото цитирахме, твърди друго.
Символът
Графики и релефи
В западни издания от второто хилядолетие са известни

няколко герба на България и български княжества. По-долу са
показани някои от тях.
Герб на България и герб на херцога на България

със столица Бдин, Констански кодекс, Конрад
фон Грюненберг, л. 30, 1483 г.
Герб на императора на България, Ръкопис Add. 15694 на

Британската библиотека, л. 11 r, началото на 17 в.
и на херцога на България със столица Бдин,
Гербовник на Конрад Грюненберг, ръкопис. 1
Тези факти трябва да имат обяснение. За сега само можем да

направим предположението, че дори през последните векове на
съществуването на Втората българска държава, (първата беше
оттатък Дунава) все още е съществувал в някаква форма култ
към бика, което е и причина за появата на символа като герб на
българите. Има ли и други свидетелства, доказващи тази теза,
какво означава символът, какво значение има за българите?
Едно от тези свидетелства е изображенията на бик под
колоната на Иван Асен в черквата Свети четиридесет мъченици
в Търново. Тук има възражение – каменният обелиск под
колоната е от Никополис ад Иструм, град, построен от
римляните. Но значи ли това, че когато е монтиран каменният
блок в 1230 г., царят не е видял главите на бикове под колоната?
И какво означава символът на бика в една християнска черква,
със строго определен канон, каквато е била и „Свети
четиридесет мъченици”? Всички свидетелства, които ще
приведем, показват, че става въпрос за реликви на известен и
древен култ, започнал от Мала Азия и Балканите и стигнал до
Корсика, съществувал с различна сила и влияние в различни
форми в историческите времена, но с особено значение за
периода I – V век сл. Хр.
Черквата „Св. четиридесет

мъченици” във Велико Търново,
пиедестала под колоната с надписа
на Иван Асен, с изваяни глави на
бикове, свързани с венец и „цвете”
между рогата.
В Плиска и Преслав също са открити множество рисунки-

графити на бикове (турове), които свидетелстват за важното
място на бика в религиозните представи на българите. (Овчаров,
Д., Български средновековни рисунки-графити. С., 1982). В
СИМВОЛЪТ 25
късния, така наречен “Разумник-указ”, литературно съчинение,

спадащо към популярния през Средновековието жанр “въпроси-
отговори” сред многото изброени народи, само българите
определят бика като свой символ.
Официално се смята, че след като в девети век българите
приемат християнството, би трябвало в българската иконо-
графия да няма място за посочения символ, но това далеч не е
така и ще посоча тези факти по-късно.
Но ако символът на бика е имал съществено значение за
българите, нека погледнем на север, там, зад Дунава, в земите на
Молдова, където е била част от Първата българска държава, има
ли свидетелства за казаното? И нека не забравяме – там са били
и земите на гетите, древно тракийско племе, а фактите показват,
че всички изброени по-долу символи са свързани и с тях в един
много дълъг исторически период.
Сегашния герб на Молдова с образ на бик с елементи звезда,

луна, и цвете; герб на молдовското княжество с бик, слънце,
луна, цвете, манастира Четацуя в Яш (17 век); герб на република
Румъния с елементи бик, звезда, луна и
цвете. Символ е използван и в герба на
основателя на Молдовското княжество
Драгош.
На този релеф от Молдова са
изобразени и четирите символа. Точно
тези символи ще видим и на едни други
изображения съществували от втори до
четвърти век в Римската империя. Земите на територията на

днешна Молдова никога не са били под римска власт. Как са се
появили тези символи на север от Черно море? Или са били в
Молдова, жизненото пространство на гетите тогава, когато все
още не са присъствали в Рим?
На славянски език и кирилица са надписите на монети на
Молдовските князе Петър I Мушат 1375 – 1391г., на печат на
Стефан III Велики 1457 – 1504 г. И тук присъстват звездата,
луната, бика и цветето.
Нека запомним тези символи – бикът, луната, слънце и

цветето, ще ги срещнем и по-нататък в това повествование и ще
разберем техния смисъл. Ще видим и нещо съществено – как
кръстът заменя звездата или слънцето между рогата на бика.
Навсякъде, но както виждаме, не и в Румъния и Молдова.
Теза: символът на бика е бил един от първите по значение
култови символи в земите на Балканския полуостров, земите от
региона на Мала Азия, част от Северното причерноморие. Този
култ е показан ясно както от скулптурни изображения, така и от
монети от периода 550 г. пр. Хр., този култ е засвидетелстван и
от писмените източници, култът е продължил да съществува и в
римско време. Българите са народи от този регион, това е
причината символът да съществува на българските гербове.
Ще видим, че не става въпрос за култ към едно животно, а за
отношение към бог.
Един култ като този на бика може да остане почти невидим и
незабелязан за археолозите, ако той използва естествени
символи за своята изява – самата глава-череп на бик например,
СИМВОЛЪТ 27
което е често срещано явление. Ако той е известен под друго

име и образ. И особено, ако в определен период е водена
религиозна война срещу този символ и неговите светилища са
разрушени, какъвто е и случая; ако тези светилища са били под
земята. Този култ обаче ще остави значими следи там, където са
градовете със своите скулптурни изображения. Така е в Мала
Азия, така е и по нашето черноморие.
От четвърти век пр. Хр. са изображения на бик между цветове
на лотос в Казанлъжката гробница и Свещари.
И на двете гробници са изобразени не глави на бикове, а

техните черепи. Този начин на изписване или подредба е
известен от античноста от подобните композиции в Самотраки и
Пергам и са така наречените букраниони – композиции с череп
на бик. На тази база веднага ще възникнат възражения –
букранионът е използван масово в древния свят, и в Гърция, и в
Рим, той не може да бъде белег на религия. В това има истина,
но тя не е цялата истина.
На първата снимка е букранион от остров Самотраки. До

седми век пр. Хр. островът е населен с траки, по-късно е
завладян от гърците. На втората снимка е римски олтар от
олтара Ara Pacis, Рим, 13 г. пр. Хр. В Рим букранионите идват от
Изток, може би още през 496 г. пр. Хр., когато приема култовете
на Деметра, Персефона и Дионис, а по-късно им е посветен храм
- Aedes Cereris Liberi Liberaeque, т.е., храм - симбиоза на гръцки,
италийски и римски култове. Смесицата става още по-пълна,
когато през 205 г. пр. Хр. делегация от Рим отива в Перагам,
Мала Азия, с цел получаване на свещенния метеоритен камък от
троянската Ида, олицетворяващ Богинята – майка, фригийската
Кибела. Със символа в Рим пристигат и фригийски жреци, които
способстват по-късно силно да се популяризира култа на
Сабазий и в последствие още повече да усложнят нещата така,
че да говорим за триадата Дионис, Сабазий, Либера като
носители на култове, за които се пише, че са с много близки
черти.
Цялото това достатъчно дълго въведение имаше за цел да
сведе името на Сабазий до непосветения читател. Римляните, а
и не само те, както ще видим свързват изображението на бика
СИМВОЛЪТ 29
със Сабазий и неговия култ, а според Страбон „Сабазий също е

към фригийската група и в известен смисъл е детето на Майката
(Кибела), след като и той е предал ритуалите на Дионис.”
Демостен описва шествията и виковете „евой сабой”, „хюес
атис” в общия ритуал на Сабазий и Майката. Както ще видим, в
някои региони ритуалите на Дионисий и Сабазий използват
едни и същи символи, едни и същи церемонии; Дионис става
богът предимно на гръцките полиси.
Изображенията по-долу са от фасадата на храма на Кибела
(280г.пр.хр - 260г.пр.Хр.), фригийската Велика майка богиня в
Балчик, древният Дионисополис,
и върху олтара в самия храм, (II – III в. сл. Хр.). Храмът на

Кибела в Балчик и образът на бика в него са просъществували
700 години.
Присъствието на бика в храма на една богиня на пръв поглед
го свежда като една традиционна декорация, но това не е така.
Археолозите намират черепи на турове още от неолита както
до светилища, така и близо до четирите стени на обикновени
жилища. Поставянето на изображението над храмове, какъвто е
случаят с храма на Кибела и римските храмове показани по-

долу, независимо от култа, който изповядват, над гробници,
саркофази, олтари - говори за един универсален символ с
функции на защитник, закрилник, пазител. Турът е най-
древното опитомено животно и със своята мощ той наистина е
бил такъв.
Така че, корените на явлението „букраниони” не са в Рим, той
е само един ползвател на символите, а проявленията им в
тракийския свят имат много по-широка основа и разнообразие.
За сега е по-удачно да покажем колко масово са разпространени
материалните носители на култа към това божество у нас, а след
това по-подробно да потърсим неговия смислов еквивалент.
Свидетелство за популярност и разпространение още в
древноста е и мраморният архитрав с украса от букрании,
намерен между селата Бата и Порой, датиран 3-2 век пр.н.е.,
Бургаски археологически музей (по снимка на В. Атанасова),
В „римско време” по нашите земи изображенията на черепи

се заменят с изображения на глави и се появяват масово
предимно в новите големи римски градове на Балканите. Какво
общо имат те тогава с народите по тези земи? Ще разберем, ако
се постараем да отговорим на въпроса - защо тези композиции
не се появиха така масово в градовете на Империята – тези в
Британия, Северна Африка, Галия, Италия, Гърция, Сирия, а
само по земите на север от днешна Гърция и Мала Азия.
Единственото обяснение е съществуването на силна местна
традиция и както ще видим, разпространението на
изображенията на бика върху монети повтарят почти напълно
СИМВОЛЪТ 31
каменните изваяния, а също така писмените сведения за

разпространение на култа Дионисий - Сабазий в региона.
Понякога изображенията се разглеждат като изява на
жертвоприношение, и това е вярно, защото в живота бикът е
също така и жертвено животно и това е много ясно видно при
честванията на Дионисий - Сабазий. Пазваний в „Описание на
Елада” описва поне няколко случая, когато вместо бик на
светилищата е подарявана бронзова скулптура на
изображението му.
Изображение на бик върху метална пластина, огърлица от
могила Синеморец, жертвено животно - бик и жрец, от музеите
във Варна, Русе и Търново, оброчна плочка от Македония.
Следват тракиец и скулптура на бик от музея във Варна,

фигура на бик в Националния археологичен музей.
Надгробна плоча с изображения на бик от Панчарево, каменна

стела от музея във Видин, релефи от Никополис ад Иструм и
Улпия Ескус.
.
СИМВОЛЪТ 33
Ако все пак „щампата букранион” бива разглеждана като

традиция и украшение, самостоятелно поставяне на фигурата на
бика говори за традиция с друг смисъл.
На следващата снимка - изображение на глава на бик и релеф
на тракийския конник 2 върху саркофаг от втори век също от
музея в град Видин. В ляво Дионис, в дясно – Зевс; долу в ляво
изображение на мъж, може би с диадема – рога на бик, която
диадема ще срещнем и по-нататък в това изложение.
Саркофагът с тракийска символика е вероятно на заможен
тракиец.
Образът на бик се свързва еднозначно и от източниците както

със Сабазий, така и с Дионис, понякога култовите прояви към
двете имена са така смесени, че фактите дават основание на
древните автори да говорят за един и същи образ, но с различни
имена в зависимост от това, къде е честван. Според Аристофан
(„Оси”, стих 9) жреците на култа на Дионис в Тракия се
наричали „саби”, според името на Дионис в Тракия - Сабазий
(Σαβάζιος, Σάβος). В Македония жреците на култа Дионис са
наричани боколоси, βούκολος, което име идва от βους /мн.ч./,
βοων - бик и κολος – колос, в смисъл водещ – в превод от
гръцки. В най буквален превод – водач, пастир. Келтското
значение на coll също е водач, лидер, българската дума кол е с
представа за висок стълб, опора.
Тракийското название на бик е болентос или с възможна по-
късна съкратена форма бол или вол. Наименованието бокол,
боколоси всъщност указва и произхода както на българската
титла „колобър”, така и на „боколобър”, ако ги свържем с
думите оброк или обряд, пряко свързани с жертвоприношение,
за което и става дума в обрядите свързани с празненствата
Дионисий - Сабазий.
В този смисъл титлата боколобър трябва да се разглежда като

съкратен вариант на боила колобър. Тази връзка изглежда
невъзможна, след като „знаем” кои са носителите на тези титли
– българи и авари, но има своето логично обяснение, както ще
видим по-нататък.
Траките са изгаряли своите мъртви, букраниони се появяват
и върху погребални урни – музея в Благоевград:
Изображение на букраниони върху надгробни стели от

музеите в гр. Благоевград, Сандански и Видин:
СИМВОЛЪТ 35
Релефите от храмовете на Улпия Ескус, Никополис ад

Иструм, Стара Загора, Пловдив не прибавят нищо ново към
символиката и не би трябвало да им обръщаме по-специално
внимание, ако не беше тяхното количество. Именно
количеството на изображенията показва, че става въпрос и за
нещо друго, свързано с традиция, освен „украса”. В Улпия
Ескус на някои от букранионите има нетипични за тях символи,
но свързващи много добре букранионите с Балканите и култа
към Сабазий, които също ще видим по-късно.
Амфитеатъра в Пловдив с букраниони завършен 117 г.,

фигури от стадиона в Пловдив, втори век. За символа на
шишарката при Сабазий също ще говорим по-късно.
Артефактите от римския период по нашите земи се смятат
обикновено като неща от друго измерение, в смисъл, че те нямат
нищо общо към нашата, българска история. Всъщност, нещата
не стоят така, това и ще видим в тази книга.
От експонатите в националния исторически музей - София
изображенията на бик и лотос в България са датирани както
следва:
Първата половина на трети век, светилище на Зевс. Мъж
полага дар на олтара на светилище, зад него са бик в цял ръст и
символ на лотос.
Първата четвърт на трети век, надгробна плоча на мъж с
изображение глава на бик и лотос.
СИМВОЛЪТ 37
Между втори и трети век е датировката на два постамента от

Никополис ад Иструм – подобни на постамента под колоната на
Иван Асен в черквата Свети четиридесет мъченици.
Има един интересен експонат в националния исторически
музей, от с. Арчар, датиран във втората половина на втори век.
От едната страна на внушителния каменен саркофаг на богат
римлянин-тракиец, вероятно „парадната”, е изобразен символът
на тракийския конник. От другата страна са символите на три
бика с венци и лотоси.
Подобни саркофази съществуват в Мала Азия, релефи от
Турция - Дидума и Ефес, олтар от Олбия, Северно черноморие.
Траките са изгаряли своите мъртви, саркофагът е римска

заемка, обикновено на тях римяните изобразявали битови или
военни сцени с множество персонажи. Саркофазите с горните
изображения следват римските завоевания на Балканите и Мала

Азия, изработени са за богатата местна аристокрация и изчезват
в четвърти век.
Показаните по-долу изображения на саркофази са от Улпия
Ескус, но те коренно се различават от показаните по-горе и с
нищо не се различават от традиционните римски. Разликата е
очевидна, става въпрос за две паралелни тенденции, за което
трябва да потърсим причини и основания. (Снимките са от
„Улпия Ескус”, Теофил Иванов, Румен Иванов.)
По същия начин се различават и характера на изображенията

на букраниони от храма на Фортуна от всички останали в Улпия
Ескус.
СИМВОЛЪТ 39
Какво разказват монетите
Монетите на Александър Македон-

ски не са най-ранните, но самият
Александър става символ на региона,
а той е изобразяван на монетите с
диадема във форма „рога на бик”.
Защо именно Александър Македон-
ски? Плутарх в биографията на
Александър Велики споменава учас-
тието на Олимпиада, майката на
Александър в Дионисовите празници.
Те били древна традиция за македоните, а майката на
Александър се представяла като най-ревностна участничка в
тези оргии. Според Хезиод, Македон бил син на Зевс и Тюия
/Θυία/ - нимфа, която въвела дионисовия култ и всички
почитателки на култа били наричани θυίαδες или θυιαι,
обществата на Дионис “θίασος”, но Плутарх твърди, че именно
към Дионис Александър се обръщал като към Бога - Прародител
(θεὸς Γενάρχης καὶ Προπάτωρ). Именно при Плутарх Дионис
излиза от морето в образа на бик (Plut. Ques.Graec. 299 AB), и
като бик бива разкъсан от титаните. Александър се обявява за
„нов Дионис” и получава предсказания от светилището на
Дионис в Тракия.
Би могло да се предположи, че изображенията „царе с диадеми
на бик” тръгват от Александър, но монетите показват други
причини.
Монети с образа на Александър сечени преди смъртта му, 323
г.
Монети след неговата смърт, диадема с рога на бик. 3

Лизимах, наследникът на Александър в Тракия и Филип III

Македонски с диадеми на Александър с рога на бик.
Монети от кимерийски Боспор, Пантикапия; Витиня, Мала

Азия, Зевс на трон; диадема с глава на бик.
Първата монета е на владетеля на Понтийското царство,

Мала Азия Митридат VI 88 – 86 година преди Христа с
диадема на бик. Втората е на Демитриус I Полиоркетес,
македонски владетел 284 – 288 пр. Хр., със същата диадема.
СИМВОЛЪТ 41
Първата монета (с „жезъла” от Фестския диск) е на владетеля

на римската провинция Македония 70-60 г. преди Христа. Както
и всички владетели на римската провинция Македония той носи
диадемата на Александър Македонски с рогата на бик. Името му
се чете Аесилас, но носи любопитната връзка Асила - Ахила.
Река Пеней (пенливата река) дели Македония от Тесалия,
страната на Ахила според гръцкото звучене. След Македония е
Илирия, страната на племето хунoни, където името на Асила,
Ацила може би е звучало Атсила, Атила. Монета от Илирия,
229 – 100 г. пр. Хр., в горния край е изобразено слънцето.
Македонски цар на римската провинция Македония и монета

на бизалтите с изображения на рога. Следват монети на
тракийското племе Едони 489 г. пр. Хр., и монети от Ichnae,
близо до Пела, столицата на Македонското царство.
Монети на едоните и монети на бизалтите 500 г. пр. Хр.

Монети от Мизия (Мала Азия) 350 – 330 пр.Хр. и Тесалия

500 г. пр. Хр. Последната монета дава ценната иформация за
вярванията на населението в Тесалия, родината на Ахил.
Следват монети от Mакедония (424 – 350 г.) с характерната

тракйска шапка, Пантикапия на Черно море, на траките дерони
и Мизия, М. Азия, V – IV в. ВС., Атис, любимецът на Кибела).
СИМВОЛЪТ 43
Павзаний, в кн, 10 от „Описание на Елада” нарича Атал, царя

на Пергам „син на бика”, и „носещ бичи рога”.
Монети със символа на бика издават и такива северно
черноморски градове като Истрос, Неаполис, Олбиа.
Понтийския цар Митридат VI Евпатор (род. около 132 г. пр.

Хр. – поч. 63 г. сл. Хр.) успява да подчини Кападокия,
Пафлагония и големи части от черноморското крайбрежие, след
което воюва с успех срещу римските генерали Сула, Лукул и
Помпей, като завладява голяма част от Балканския полуостров.
Вероятно не само преклонението пред Александър Македонски
е причина да се изобразява като него.
Евпатор и образ на бик на

негова монета. А може ли
някой да каже, че неговите
войни не са имали като
знаме същия символ?
Митридат, Μιθριδάτης - преводът на неговото име е - дарен от

Митра. Кой е Митра, ще видим в следващата глава.
На следващата таблица са представени монети с различни
изображения на животни и техните райони на разпространение.
От изследването се вижда, че монетите, носещи образа на бик

са монети от балканското средиземноморие и прилежащите
СИМВОЛЪТ 45
острови, западната половина на Мала Азия, северното

причерноморие. Монетите с този образ сечени в Сицилия и
Италия са от периода на държавата на Александър Македонски,
от гръцките колонии там. Най-старите монети с изображения на
бик са от преди 500 г. пр. Хр. (Монетите на едонския владетел
Гета са с два пъти по-голяма стойност от най-тежките монети на
персийския цар Дарий).
От това изследване е видно, че монетите с образ на бик се
разпространяват предимно на Балканския полуостров и
неговото средиземноморие, западната част на Мала Азия и
райони на Северното причерноморие.
Отбелязано е и разпространението на монети с фригийска
шапка като съвпадащо със същия регион.
Монетите очертават добре известния регион на траки и
причерноморски скити.
На следващата карта са изобразени монетите, които са произ-
веждали гръцките полиси. Това са предимно образи на сови,

коне, кози, костенурки и др. Полисите в Мала Азия обаче са
секли монети в които образа е бик, нещо характерно за региона.
И само една област на полуострова, Phokians, е секла монети с
изображение на бик. A когато все пак се издават монети с
образа на бик, то той е на колене:
Монета от Атика с изображения на Зевс и Дионис.
Съществува обаче и една единствена монета-уникат с

характерния за гръцките монети образ на сова. На едната страна
на монетата обаче е изобразена глава на бик. По елементите на
изображението монетата е характерна за периода 545 – 515 г. пр.
Хр. Първите монети „сова” с глава на Атина на лицевата страна
са от 510 г. пр. Хр.
Изводите са въпрос на интерпретация, но възможна е и

следната: ахейци (гърци) и траки, това са все пак двете страни
на една и съща монета.
Рим също издава монети с образа на бик, но в края на втори –
трети век нещата се усложняват и образът на бик като символ на
мощ или свещеност изчезват и има сериозна причина за това.
Преди този феномен или факт монети с образа на бик издават
императорите Thorius Balbus (105 B.C.), Augustus Aureus
Augustus (27 B.C.-14 A.D.), Domitian, AD 81-96 Titus AV Aureus
75 AD, Calagurris. Tiberius, AD 14-37.
СИМВОЛЪТ 47
В империята е съществувал и легион на Август със символ

изображението на бик, но в изображенията на символите на
легионите в Notitia digitatatum от 380 г. се вижда, че такова
изображение вече липсва.
Появява се обаче меда-
льон от 251 г. сл. Хр. с
изображение на легионер и
два бика в поза на
подчинение. В същия дух са
и по-ранните монетите на
императорите Комод (177-
192 г.), Септимий Север (193 - 211г.), Максимин Тракиецът
(роден в Мизия, император 235 – 237 г). В издадената от него
монета бикът заедно с човешка фигура е впрегнат в колесница,
която той управлява. Комод и Септимий Север са изобразени
като орачи, които орат нивата с два впрегнати бика.
Монетите на Максимин, Комод и Септимий Север
Тези факти не са случайни, и ние ще видим по-късно още по-

твърда линия изразена в монетите, сечени от императорите
Валерий и Гордиан. Римските императори също биха искали да
видят бика на колене и в следващите глави ще видим защо това
е така.
Едно отклонение. Основното съперничество в рамките на

Стария свят е това между Персия и Балканите, изразяващо се в
походите на Дарий и Ксеркс на запад. Като израз и символ на
това противопоставяне са релефите и скулптурите в двореца в
Персеполис. На не един релеф символът на тогавашна Персия -
лъвът разкъсва друг символ – бика; същата фигура в знак на
подчинение „на колене” - е „заставена” да носи тежките
капители на двореца на Дарий.
Скулптурни фигури oт
двореца на Дарий в
Персеполис.
Когато Александър Македонски завладява Персеполис,

столицата на Персия, от всичко казано за култа към бика
изводът е – Александър не е могъл да не опожари и разруши
двореца на Дарий с десетки изображения на „поробени”
бикове. 4
На колене е и персийската фигура на бик от боровското
съкровище, което напоследък любители на интердисциплинарни
екскурзии доста често показват като доказателство за иранския
произход на българите. А че тя е персийска от V – IV век личи
ясно от декоративните елементи по нея присъстващи само и
единствено по каменните релефи от столиците на Персия
Персеполис и Суса; а пък също така показваният ритон на кон
от същото съкровище има освен същите отличителни атрибути
и своето копие в музея „Михо”, в Япония, определен като
произведен в Бактрия, Персия.
На изток съществуват и други изображения на бик, но това са

изображенията на една друга цивилизация, месопотамската,
СИМВОЛЪТ 49
съществувала значително по-рано от тази в Персия, и това не е

никак случайно, както биха показали едни по-подробни
проучвания.
* * *
Тръгнахме от българските гербове и постепенно

проследихме разпространението на изображението на бик в
балканския регион и част от Мала Азия. Особено силно е това
разпространение в римския период. Основните причини са
технологиите и нивото на урбанизация, което донася Рим на
Балканите. Същите позволяват да се прояви един символ на
едно изключително високо ниво. Но въпросът е не как и по
какъв начин, а защо в този регион е изобразяван така масово и
мащабно този символ.
Този регион, балканокарпатския и западна Мала Азия ще
именуваме в един по-широк смисъл - тракийски регион - и
когато по-нататък говорим за траки, ще имаме впредвид този
разширен смисъл. Може би така, както го е разбирал преди две
хиляди и петстотин години и Херодот, говорейки за най-
големия народ след индийците - траките.
А сега ще започнем една друга тема, която освен собствения
си смисъл е същевременно силен аргумент за това, че на
Балканите и земите оттатък Дунава е съществувал особен култ
към бика.
Показах изображенията от каменните сгради на новите
градове Никополис ад Иструм, Улпия Ескус, Ятрус, Берое,
днешния Пловдив. Тази мирна симбиоза между завоевател –
Римската империя и завладяно местно население изглежда
странна, но тя и не продължава дълго. Към края на втори -
началото на трети век преклонението пред образа на бика се
заменя от един друг, агресивен символ в Римската империя -
образа на войн, убиващ бик. Този символ е известен като симво-
ла на Римския митризъм. Той не е нищо друго, освен образа на

една агресивна религия, воюваща с друга. Какви сили,
вътрешни или външни по отношение на Империята провокираха
появата на новия символ? Вероятно и двете.
Масовото, силово внедряване на митризма от римската военна
машина в средите на римската армия е една реакция на
империята. Ако не беше тази остра реакция, щяхме да останем
с впечатлението, че на Балканите всичко е мирно и идилично
тихо под погледите на каменни бикове. Кой предизвика тази
обратна реакция, на какъв феномен е отговор римската атака?
Ако не беше тази масирана форма на имперска политика, може
би никога нямаше да разберем всъщност какво става на
Балканите „в римско време”, какъв е смисълът на
изображението на бика по нашите земи. Всъщност, оттук
нататък ще се опитаме да разберем какви са взаимоотношенията
и развитието между Балканите и Рим, а още по-точно, между
институцията Римска империя и Балканите.
Тук трябва да се запитаме – а каква връзка има Римският

митризъм с образа на бика от гербовете на Първата българска
държава, от гербовете на Румъния и Молдова? Това е въпросът,
на който също ще трябва да дадем отговор по-нататък.
Бележки:
1
Интересено е изображението на кръста, поставен между рогата на
бика, който ще срещнем и при други случаи в тази книга и който факт
ще коментираме.
СИМВОЛЪТ 51
2
Едно рядко съчетание. Релеф от Варна, трети век представя също
тракийския Херос и олтар, на който е изобразен жертвен бик.
3
http://www.kubarev.ru/images/upl/1542.jpg
4
Когато говорим за Александър Македонски, необходимо е да се
отбележи недостатъчното изясняване от историческата литература
ролята на фактора „балкански народи на изток”. Обикновено се
описват факти от самата война на Александър, но не и последствията.
Липсват каквито и да е оценки за присъствието там, за ефекта от това
присъствие. А там се създават нови градове, запълнени с балкански
колонисти; цяла една култура се нарича „гръкобактрийска култура”;
местният култ към Буда сменя характера си и добива човешки вид;
подменят се имена на реки, градове, планини с балкански. Не е
учудващо, че в този район се откриват и думи, близки до балканските.
Факт е, че такова присъствие е имало там и е продължило дълго.
Обратно, източно присъствие на Балканите не е имало никога, то е
било само епизодично, в моментите на походите на Дарий и Ксеркс.
Да се превъзнася някакво бактрийско присъствие у нас и памирски
произход на българите звучи повече от странно.
Да се възвеличава бактрийската култура за сметка на балканската е
наивно. Не друг, а Александър Македонски забранява в Бактрия
странния обичай, според който старите бактрийци били оставяни в
специално заградени дворове „под грижите” на „кучетата гробари”, по
която причина околностите на градовете били обсипани с кости. (Виж
Страбон, „География”, 11.)
Убий Сабазий
В края на първи век сл. Хр. в Римската империя се появява

една нова религия, митризмът. За нейния произход Франц
Кумон в периода 1894 – 1900 г написва студия в която твърди,
че нейните корени идват от Иран.
Тази теория е оспорвана, няма да цитирам подробности, а
само няколко пасажа от различни автори:
"Сега трябва да се заключи, че неговата конструкция (на
Кумон) просто няма да издържи. Тя не получава никаква
подкрепа от страна на съществуващите в Иран материали и
всъщност е в конфликт с идеите на тази традиция, тъй както те
са представени в съществуващи текстове.”
„Образът на Митра, даден от Кумон не само е непотдържан от
ирански текстове, но всъщност е в сериозен конфликт с
известните ирански теологии.”
"Няма достатъчно доказателства, все още не са представени
такива, за да се покаже, че преди Зороастър, концепцията на
върховен бог съществува сред иранците, или, че сред тях е
Митра - или всяко друго божество.”
Да, в персийската митология преди зороастризма, т.е., 1500 г.
пр. Хр в древноарийските общества, в една от Ведите – Ригведа
е споменато божество с име Михр Яшт, бог на дoговорите и
съглашенията, двойник на божеството Варуна. Но трябва да
имаш голямо въображение и никакви задръжки, да твориш в
информационната среда на 1894 – 1900 г., за да приравниш този
предисторически култ с култа към Митра от първи век сл. Хр.,
само заради бледо подобие на името. Освен това култа има
специфики и ритуали, за които няма сведения от и в Персия.
Напротив, най-древните изображения са тези от Пергам, Мала
Азия; за пръв път за ритуали на митризъм в Киликия говори
Плутарх в 67 г. пр. Хр. А Киликия е областа в Мала Азия
обитавана 1200 г. пр.Хр. от хетите, а след това от фригите. Но
както видяхме, още в 135 г. пр. Хр. Митридат VI Евпатор
получава името Μιθριδάτης, дарен от Митра. За задачите на
54 УБИЙ САБАЗИЙ
нашата разработка обаче проблемът не е в това, къде е

възникнал митризмът, а по какъв начин и срещу кого е
използвана една религия в едно конкретно историческо време.
Няколко са характерните външни черти. Една от основните е,
че митризмът се разпространява предимно в средите на
войниците от граничните военни легиони на империята от
Британия до Палестина. Съществува като тайни общества с
няколко степени на йерархия. Разпространява се и в самия Рим.
И сега там съществуват величествени черкви, изградени над
подземия, които са т.н. митреуми. Богатството, излъчвано от
митризма може да се обясни само с имперска подкрепа.
Паралелно развиващото се християнство във втори и особено
трети век е бедния роднина в сравнение с мащабите на
митризма.
Митрариумите са обектите, където са извършвани тайните
обреди. Те представляват удължени ниши без прозорци с
дъговиден свод. В дъното на нишата е поставяна графика,
релеф или скулптура на Митра, пренасящ в жертва бик.
УБИЙ САБАЗИЙ, УБИЙ БЪЛГАРИНА 55
Митра убива бик
Текстове от самия митризъм липсват, ако изключим една

молитва от егиетски папирус (574) от един магически кодекс на
Националната библиотека в Париж. Молитвата представлява
магически ритуал за издигане и обезсмъртяване на душата,
споменават се елементите „прераждане”, „дух от духа” и
„великия бог Хелиос Митрас”. Останалите сведения са
почерпени от критиките към митризма на ранното християнство
и неговата собствена иконография. Характерни са сведения за
моментите на паралели между митризма и християнството като:
Митра роден също от дева (Изиза, на 25 декември); индикация
за раждането – звезда (Сириус); навестен при раждането от три
слънчеви божества (влъхви при Христос); съживява Озирис
(Лазар при християнството); съпровождан от дванадесет
ученика; предаден от Ерут (Йуда при Христос), издига се към
небето.
Задължителен елемент от иконографията на релефите на

Митра е дъговидния свод, понякога украсен със знаците на
зодиaка, бога Слънце и богинята Луна, змията, кучето, гарвана.
Наличието на съпътстващите участници с факли подсказва, че
ритуала се извършва в пещера или под земята и включва
елемента тайнственност, каквито са и мистичните ритуали.
Както се вижда от релефите, митризмът не е примитивна

религия, тя е с добре обмислени, повтарящи се в един и същи
вид образи, създадени с много блясък.
На някои от изображенията на Митра обаче върху бика е

изписано името Сабазий.
На показаната графика надписите са два. Единият гласи: DEO

SOLI INVICTO MITRHE и примерният най-общ превод би
могъл да бъде: „Богът на непобедимото слънце Митра”.
На бика е написано NAMA SEBESIO, което означава „име
Сабазий” или – „казва се Сабазий”.
Посланието е недвусмислено – Митра убива Сабазий.
От представеното е видно, че бикът, това е материализиран

образ на Сабазий.
В своите публикации западни автори сочат, че никой
сериозно не се е заел с коментарии по темата Сабазий – бик в
светлината на митризма.
Кой е Сабазий? И бикът негов образ ли е? За това ще
говорим и в следващите глави, засега ще споменем само някои
най-общи неща.
Култът към Сабазий е трако-фригийски култ и това е широко
известно. Диодор съобщава, че Сабазий е син на Зевс и
Персефона, жена на Хадес, владетелят на подземното царство.
Вероятно поради тайната си връзка те честват неговото
раждане, извършват жертвоприношения и му отдават почит
нощем; други версии представят Сабазий роден от Зевс и
Семела.
Сабазий научил хората на земеделие и често бил представян
с рога. Според Макробий (Macrob. Saturn, I, 18, 1-11) в Тракия
слънцето и Либер-баща са едно и също божество, траките го
наричат Сабазий и го честват „с великолепна религиозност”.
Култа към Либер беше създаден от римляните след пренасяне
култа на Кибела и Дионисий-Сабазий в Рим, това твърдение е
разбираемо.
Сабазий или неговия образ или превъплащение, бика, са
придружени винаги с представящите го символи – луната,
лотоса, а понякога с животни – често змии, гущери, костенурки.
Култът към Сабазий получава в Рим широко
разпространение, десетки са релефите и графиките, които са
незаменим източник за познание. Такива например са
бронзовата пластина с изображение на Сабазий и неговия култ и
каменният релеф показани по-долу.
И на двата релефа Сабазий е изобразен в човешки образ с
жезъл в едната ръка и шишарка в другата, централни образи са
слънцето и луната. На релефа в ляво е засилено присъствието на
бика чрез директното му изображение и чрез „митри” с рога.
Централен образ е образът на слънцето със слъчевата
колесница.
Присъствието на луната и слънцето по начин идентичен с

митриските релефи говори за връзки и елементи на общ
произход и смисъла на тази връзка ще видим в следващата
глава.
И на двата релефа Сабазий е с „фригийска шапка”, на запад тя
получава неочаквано самостоятелно разпространение.
Култът към Сабазий в Рим се разраства до такава степен, че
римския прокуратор бива принуден в 135 година да изгони
проповедниците на култа. И има сериозни и същественни
основания за това.
Следващите изображения на Сабазий са от България. На
първата от двете матрици от I – II век от музея в Разград
Сабазий е изобразен на кон, а присъства и неговият символ –
бика в момент на жертвоприношение. Композицията е същата
като при митризма - луна, слънце, централен образ. Съществен е
момента – Сабазий на кон по подобие на тракийския конник.
Третата месингова пластина – Сабазий в обкръжение на змии е
открита у нас в светилището Белинташ.
В някои райони на Балканите ритуалите на Дионис са

неразличими от тези на Сабазий. Вече споменахме Страбон,
който твърди, че Дионис е получил своите ритуали от Сабазий.
Вероятно, съдейки предимно по разликата в изображенията при
двата култа, Дионис се приема като символ на деня,
плодородието, веселието и съживяващата се природа, а Сабазий
като символ на ноща и земните животни. Някои автори намират
съвместните изображения Сабазий – змия не като единство, а
като непрекъснато противопоставяне и взаимна заплаха;
издигането на съзвездието Бик на звездния небосвод е свързано
с потъването на Змия и обратно. На храма на Фортуна в Улпия
Ескус изображенията на змии конкурират по количество
изображенията на бика, змията е тази, която яде тялото на бика
в митриските релефи. По-нататък ще видим, че горните
изображения и композиционни похвати са свързни по един
естествен и великолепен начин с един древен тракийски
празник, близък на всеки българин.
Но да се върнем към митризма.

Теза: Създаден „наготово” от елементи на съществуваща
религия с много блясък, митризмът е официална политика на
римската военна машина; култът към Митра е изпълнявал
непосредствена политическа задача - подчинение на
балканските народи на приципа „разделяй и владей” чрез
създаване на нова религия, римския митризъм.
Освен местното население, последователи на Сабазий са и
народите, напуснали Балканите и установили се на север от
Черно море и воюващи с Рим. Символ на борбата на Рим с
„варварите” става войнишкия бог Митра, убиващ, побеждаващ

Сабазий. Не случайно римския митризмът е внедряван
предимно в граничните легиони.
Първите писмени сведения за митризма в Империята са от
осемдесетте години на първи век, Панония. Изображенията на
бикове от Никополис ад Иструм показват, че началото на
агресивния митризъм е настъпил след
построяването на града от Траян, основал
го в чест на победата над даките в 107
година. След този период, към края на
втори век развитието на митризма взема
форма на монотеистична религия, това е
отразено в митрариума на крепоста Дура
на река Ефрат. Митра е изобразен като бог,
седнал на трон, владетел и повелител.
Насаждането на новата религия става с насилие, като начало
във войнишките среди. Жителите на град Тамеса, Италия и
досега честват веднъж в годината в събота (събата - Сабадий)
паметта на войник, осъден и убит за това, че отказал да убие
жертвеното животно - бика, когато се обърнало към него и той
срещнал погледа му. Неговите другари поставят на гроба на
войника монумент, копие на който е на снимката по-долу.
На барелефа фигурира обаче символът на вярата в Сабазий

- бикът. Принадлежноста към култа на Сабазий е истинската
причина за смърта на войника.
Тази глава на бик (с отрязан трети

рог, келтски култ) принадлежи на
монументална скулптурна група от
бронз намерен през 1883 г. във форум на
римския град Octodurus - Мартини,
Швейцария, основан от император
Клавдий. Намерени са главата, парче от
крак на бик, десния крак и лявата ръка
на гола фигура с драперии, вероятно
император. Може да се каже, че става
въпрос за съзнателно унищожение на
монумент с изображение на бик.
* * *
По своята форма, композиция и елементи изображенията на

Митра силно напомнят тракийските оброчни плочки известни
от IV в. пр. Хр. до IV в. сл. Хр. Дъговидната форма на релефа и
елементите на композицията - развяващо се наметало,
придружаващото куче и змията са елементи на тракийската
символика. Късото наметало, прихванато на гърдите с катарама,
туниката, тракийската шапка, често тесен панталон тип клин,
това са атрибути от тракийския бит.
Образът на Тракйския конник от плочките не е образ на бог.

Това е почит към човека, изобразен най-често в ловна сцена,
такива са и надписите на оброчните плочки - почит към човека и
неговото име. Или изобразяване на неговия живот след смъртта,
под земята? Дъговидния свод може би указва това.
Шапката на бог Митра е така наричаната от историците
„фригийска”. Фригите са траките бриги в Мала Азия, а там е
първото сведение за митризма, бригите са на запад от
Македония. Тракийските бойни шлемове имат същата форма,
шапката на конника от Казанлъжката гробница е същата.
Един преход от изображение на

тракийски конник към изобра-
женията на Митра - войник е
експоната от музея в Мец, Германия.
Това е може би единственият образ
на традиционния тракийски конник с
характерната тракийска шапка.
Тракийският конник е винаги
гологлав, той е гражданин.
Траките са имали също своите
тайни общества, описани още от
Херодот – обществата, създавани от Залмоксис и неговите
„стаи под земята”, вярата в безсмъртието на душата и нейното
прераждане. Част от тракийските светилища са на усамотени
места, високо в планините и имат същата дъговидна ниша.
Тракийски гробници и светилища са под земята, без

прозорци, дъговиден свод, жертвен олтар. Тракийската
гробница в Свещари, („македонски тип гробници”) и
придружаващите я още две гробници на няколко метра от нея
имат същия сводест таван, същата е конструкцията и на по-
късните, от римския период Силистренска гробница и
гробницата в Поморие. Вероятно първоначално са използвани
като светилища, това показват и жертвениците, и затварянето на
вратите „от вътре” на някои от гробниците.
Митризмът възниква „изведнъж” в Римската империя като
„готова религия” с всичките си атрибути и символи – тайни
общества, митреуми, барелефи и други елементи, свързани с
тракийските вярвания. Начина на възникване на митризма
предполага използване на елементи от съществуващите тайни
тракийски култове.
В лицето на тракийския култ към Сабазий Рим среща силен
опонент, сплотен около своите жреци и традиция, по-късно ще
приведем достатъчно аргументи за казаното. След като не
успява да го унищожи, Рим го подменя с образа на тракиеца
войн, убиващ Сабазий. Легионите стават школи на митризма.
Повечето от атрибутите на култа остават същите, сменен е само
символът.
Изображенията на Митра са из цяла Европа. За да бъде приет
от войните-тракийци, на новия бог, Митра, Рим придадава
тракийски черти. Впечатляващо това е отразено в многобройни
релефи. Основният бог и тук е богът Слънце, почитан от
траките. Малала свидетелства, че в град Бизантион имало медна
статуя на бога Слънце. Въпреки препоръката на император
Септимий Север да кръстят обществена сграда на името на
императора, местните я кръщават с името Зевкипс, бога на
слънцето. Като Зевс се интерпретира и Διν и е идентично със
старобългарското дьнь – ден и е от същия корен от който е
индоевропейското dieus – светлина, небе, ден, Зевс (В. Георгиев,
стр.143, Траките и техния език). Думата ΔIN фигурира в
известния Самотракийски надпис датиран от VI – III в. пр. Хр.
Надписът е от предгръцкото тракийско население на острова,

там фигурира и неупотребявана от гърците „кирилска” буква Б.
И тук се връщаме към гербовете на Молдова и Румъния.

Виждаме, че на тези гербове освен образа на бика са символите
на лотоса, слънцето и луната, същите, които присъстват и на
митриските релефи, и на Сабазий. Богът Слънце и богинята
Луна са основните персонажи в митриските релефи, ще видим и
какъв е техния смисъл. Земите на Молдова никога не са били
под каквото и да е римско влияние. Образите, запазени в
гербовете са реликви от древната тракийската символика и
вярвания. Земите на Молдова не са били и турско завоевание,
което е и причината да се запазят там и да изчезнат у нас.
Показаният по-долу митреум е от крепоста Dura-Europos 1 на

река Ефрат, владяна от римляните 165 - 256 г. На преден план е
каменното ложе, вероятно жертвеник, използвано и от
тракийските светилища в тракийските могили.
На релефа има надпис:

Не бих показал текста по-долу, ако не съществуваха два

почти идентични превода на горното от двама различни автора:
„На децата дай ми храна по есени, жена и на нея здраве, и на

Ивас яриболедик, и неговия свят живот. Те са твои деца,
родни, дай – бедниу.”
Думата яриболедик съдържа думата яри – млад.
Повечето от думите, с които е изписана молитвата са

разбираеми за всеки славянин; повечето от буквите са латински.
Надписите на барелефите са написани вероятно от траки, за
които историците твърдят, че са безписменни. Въпреки, че
половината свят пише с латинска азбука, без да съществува
латинска народност.
В една друга молитва, вече споменатата митристка молитва,
„по очарователен начин” са представени вярванията на траките
във вечния живот, загатнати от Херодот чрез действията на
Залмоксис:
"Дух от Духа, ако бъде волята ти, дай ми повече
безсмъртни раждания, така, че да мога да се родя отново и
свещеният дух да диша в мен."
Тайните общества, обществата на Посветените не са

тракийско откритие, те са известни в Египет, Мала Азия,
Балканите, още от VII век пр. Хр; тяхната философия е широко
коментирана и описвана, митризмът е само едно от
проявленията, което империята използва за своите цели.
Кой стои зад образа на бика-Сабазий? Нека видим срещу кого
воюва Рим в най-силните години на развитие на митризма,
тогава, когато митризмът има подчертана имперска подкрепа.
Трите монети, показани на следващата страница са
характерни. Първата монета е сечена в Мизия от Септимий
Север (193 – 211). Изглежда има сериозни причини Септимий да
изпрати сина си Каракала като съимператор в Мизия, където той
„случайно” отвъд Дунава воювал с някакви си готи. Пристига и
Септимий, строи пътища, сече монети на които воюва не с готи,

а в образа на Херакъл побеждава бикове (първата монета).
На монетата в средата е изобразен император Валериан II (253
– 255) с „шапка на Митра” и обхванат в пламъци, доста странна
монета за един римски император.
На последната монета е Гордиан III 238 -244 г., за чието
управление говори бележката по-долу. 2
Посочените години не са случайни, това са годините на
първите мощни, масирани „варварски” нападения над
империята и вероятно върха на развитието на митризма.
Митризмът е имперска политика, казват монетите.
Но да видим какво са писали древните за събитията от тези

години. Сведенията са за сериозен опит за събаряне на
империята както от „варварите” отвън, така и от сили действащи
вътре в империята:
През 251 г. град Никополис ад Иструм (с. Никюп) е обсаден,
а гр. Филипопол (Пловдив) е превзет. Римските войски са
разбити най-напред при Берое и след това при Абритус (Разград),
загиват император Деций и синът му Херений.
При обсадата и превземането на Филипопол (Пловдив) според
Дексип варварите използвали стълби на колела и машини, които
представлявали „стволове събрани като четириъгълник, подобно
на къщи и придвижващи се с лостове; с удължени накрайници
обковани с желязо, ... подвижни дървени кули и стълби, от които
прехвърляли мостове към стените, такова беше изобилието от
машини” - заключава Дексип.
Григорий Неокесарийски свидетелства, че сред жителите на

провинция Понт се намирали и такива, „които се присъединили
към варварите, вземали участия в нападенията, показвали
пътищата на варварите, непознаващи местността.”
Според Зосим и Йоан Зонара, пълководецът на Деций – Гал,
встъпил в съглашение с варварите и устроил засадата на Деций.
Съгласно Аврелий Виктор, наместникът на Македония
Луций Приск застанал начело на „сборище от готи” грабещи
Тракия.
При управлението на Галиен, по съобщение на Зосим,
„скитите, встъпиха в съглашение с всякакви племена, с една
част от своите пълчища опустошават Илирия и разориха
нейните градове, а с друга завзеха Италия и дойдоха до Рим.”
Тези всякакви племена не са други, а племената от самата
империя, които и построяват машините за превземането на
градовете. Затова именно в тези години истерията на имперския
митризъм достига своя връх.
И Валериан и Гордиан не случайно залагат на митризма. Той
им е необходим за борба както с външните, така и с вътрешните
врагове на империята, които те
указват в образа на бика.
Изглежда римляните са имали
достатъчно сериозни мотиви, за
да изобразяват балканските
народи с рога. В ляво е мозайка,
която представя гладиаторите на
различни народи от империята.
Показаните са именувани траки,
което описва достатъчно ясно
представата на римляните за
народите на Балканите.
И как са наричани рогатите гладиатори на арената? Биковете

от Балканите?
Краят на митризма
Теза: както внезапно се появява като религия, в четвърти век
митризмът внезапно изчезва. Митризмът става жертва на
противопоставянето на Рим на родения в Тракия (гр. Ниш)
император Константин (280 – 337). Константин обявява
толерантност към християнството чрез Медиоланския едикт,
при него е първият християнски църковен събор - Никейския,
които дават тласък на развиващото се християнство и бележат
края на митризма. Константин е първият римски император
християнин. Константин премества столицата на империята в
Бизантион и прави от Рим провинциален град.
Защо един римски император ще се противопоставя на Рим?
Първият тракийски император на империята е роден в Мизия
и това е Максимин Тракиецът (род. 173 г.). Максимин неистово
брани империята, но бива убит от ... римляните. Името му се
свързва и с гоненията против християните. Същото прави по-
късно роденият също на Балканите, в Илирия, Диоклетиан.
Всъщност, правилната политика е винаги политиката на
баланс между необходимото и възможното. Имал ли е друг
избор Константин, виждайки резултатите за империята от
действията на своите прдшественици - Комод, Септимий,
Максимин и Диоклетиан? След провала на силовата политика на
Рим – митризма, Константин залага на християнството.
Вместо да бъде поредния римски император, Константин
предпочита да бъде император на Балканите, после на Рим. И
бива наречен Константин Велики.
В този дух, като акт на примирие в империята трябва да се

счита решението на Константин Велики да засели готите/гети на
Урфила в Мизия, а заради акта на завръщане на „избягалите от
благочестие” гети в родните земи, Константин нарича Урфила
„нашия Мойсей”; и „боговорял този човек”. Това са същите
гети, които години наред воюваха с империята и бяха наричани
варвари и готи. Филосторг (лат. Phylo-storgius, 368 - 433 сл. Хр.,
църковен историк, написал около 425 година „Църковна
история” в 12 книги) казва, че за тях, за гетите, техният

епископ Урфила създал азбука и превел на гетски език
евангелието. 3
Дори само с жеста на убийството на бика митризмът
опорочава тракийската обрядност. Изхода за траките е - не отказ
от своя Бог и Духа от Бога, а нов символ на вярата. И се ражда
Синът от Бога.
Също като теза можем да напишем - постепенно култа към
римския бог - убиец ще бъде заменен от култа към човека, Сина
от Бога, проповядващ смирение и човеколюбие, мирният път
на съпротива срещу империята тук, на Балканите.
Безбройни са публикациите и споровете на запад за това,
какво и колко християнството е взело от митризма. Оказва се, че
основни черти и символи са дублирани и в двете религии, дори
рождените дати на Христос и Митра. (Без тракийските тайни
общества, разбира се - ако изключим „тайната вечеря”, която
обаче също има аналог в един от релефите на митризма.) Но ако
в основата на двете религии са тракийските вярвания, тогава кои
народи създадоха християнството? Въпросът не е риторичен,
той е логичен. Освен писана история има и историческа логика
и тя говори нещо друго, различно от общоприетото.
Къде в империята е живял народът „с великолепна
религиозност”, имал силния, животоспасяващ мотив да бъде
създаден християнския култ? Писаната история казва – в
Палестина. Но коя Палестина? Тази на ортодоксалния юдаизъм,
или Палестина на река Стримон? И къде беше учител
Спасителя? В Галилея на изток, или в Галатия в Мала Азия, или
в Галаика, между Марица и Места, в земите на киконите? И
семитски имена ли са Мария, Петър, Павел и Андрей?
Но тази тема не е темата на тази книга 4 .
Наричат мита към бог Митра ирански мит. В Иран не е открит

нито един релеф на принасяне в жертва на бик, освен
скулптурите на лъв, разкъсващ бик от Персеполис. Това са и
единствените примери, посочвани в публикациите като
източник на митризма.
От изображенията на бика и лотоса у нас е останало само

това, което е скрито под земята и в паметта на хората,
определили ги като свои гербове – българите, траките от
Молдова и Румъния.
Тук е мястото да се зададе въпросът – ако символът на бика е
образ на една религия, как са били наричани хората или
народите, носители на тази религия? Всъщност, това е
основният въпрос, на който трябва да даде отговор тази книга.
Рим със своето богатство и строителни традиции даде

възможност за изява на тракийския символ на бика, изобразен
по капителите на Никополис ад Иструм, Ятрус и Улпия Ескус и
много други градове. Но не беше ли Никополис ад Иструм също
така разрушен заради един символ?
Градът Никополис ад Иструм е сякъл собствени монети от
142 до 244 година. Казват, че бил разрушен от варварите,
обсадили го.... шест години по-късно.
Прокопий от Цезарея, в трактата си “За строежите” отбе-
лязва, че император Юстиниан възстановил град Никополис в
шести век. (Юстиниан, 527-565 г.) Императорът Юстиниан
Велики или Управда, роден в Македония, с римското име
Flavius Petrus Sabbatius Justinianus. Защо един император ще се
нарече Сабазиус? И той ли е нямал друг изход? Ще разберем
защо, ако знаем повече за самия Юстиниан.
Бележки:
1
По-подробно виж в: http://www.dazzle.ru/spec/riap.shtml;
http://www.macedoniantruth.org/forum/showthread.php?t=1277
2
Император Гордиан е същият, на когото жителите на Скапатора,
днешен Благоевград пишат: „Ние живеем и владеем земята в по-горе
назования район, лесно уязвим вследствие на това, че тук се намират
горещи извори; районът е между два намиращи се в твоята Тракия
военни лагери. ... Когато на две мили от нашето селище се извършват
празненства, идващите поради тази причина не остават там през
петнадесетте дни на празненствата, но изоставяйки ги, идват при нас
и ни принуждават да им предоставяме гостоприемство и много
други неща за обслужване, и то без пари. Освен това и войниците,
изпращани по други места, се отбиват от пътя си, идват до нас и
също ни принуждават да им предоставяме гостоприемство и провизии,
без да заплащат. Идват също така за ползване на горещите извори
управителите на провинциите, а също и твоите прокуратори. И
така често по необходимост ние приемаме властващите, и нямайки
сили да понасяме ставащото, ние многократно се обръщахме към
управителите на Тракия, които, съгласно Божественото предписание,
се разпореждаха да не бъдат извършвани срещу нас обиди,
защото ние заявихме, че не можем да оставаме повече тук и имаме
намерение да напуснем даже родните огнища заради насилията на
приходящите; ето, от предишният голям брой къщи и стопанства
вече останаха малко. И за известно време разпорежданията на
управителите вземаха сила: никой не ни досаждаше нито под предлог
за гостоприемство, нито по линията на доставка на безплатни
провизии, но след изминаване на известно време твърде много отново
се захванаха с нас, презирайки нашите интереси. И ето, тъй като
ние не можем повече да понасяме теглото и може да се случи така,
че и ние, както останалите, да бъдем принудени да напуснем
прародителските огнища, то молим, августейший и непобедими, със
своя божествен рескрипт да заповядаш на всеки да си върви по своя
път...”
Молбата от жителите на Скаптопара с отговора на император Гордиан III.
3
Филосторг, (368 – 433 г.): „... по това време Урфила довел в ромейската
земя многоброен народ от отвъддунавските скити, наричани някога
гети, а сега готи, които поради благочестие избягали от собствените
си земи. А този народ приел християнството по следния начин. При цару-
ването на Валериан и Галиен (253-260 г) голяма част от отдвъд-
дунавските скити преминали в ромейската земя и опустошили голям дял
от Европа. Като преминали в Азия, те навлезли в Галатея и Кападокия,
заловили много пленници, някои от които се числели към духовенството, и
с голяма плячка се оттеглили в земята си, а взетите пленници християни,
като общували с варварите, обърнали в благочестието голям брой от тях
и ги направили да мислят по християнски, вместо според езическата вяра.
Всред тези пленници се намирали и предците на Урфила, по произход
кападолийци, от така нареченото село Садаголтина, близо до Парнас. И
тъй, този Урфила, като бил поставен за пръв техен епископ, предвождал
преселението на благочестивите люде. Той станал (епископ) така. През
времето на Константин, тъй като на императора се покорявали и
тамошните варварски племена, (Урфила) бил изпратен от вожда на този
народ заедно с някои други като пратеник (при него). Той бил ръкоположен
от Евсевий и неговите привърженици за епископ на християните в
гетската земя. Като се грижел и за другите техни работи, той им
изнамерил собствена азбука и превел на техния език цялото Писание, с
изключение на „Книгата на царете”, тъй като те съдържали
повествование за войни, а народът (и без това) бил военолюбив и повече
се нуждаел от нещо, което да обуздае неговия порив към сражения, а не

от нещо, което да го подбужда към това. Но тези книги могат най-
силно да възбудят умовете на читателите, ако човек се отнася към тях
с голямо благоговение и се преработят така, че да водят сърцата на
вярващите към вярата в Бога. Императорът заселил този народ от
бежанци в селищата на Мизия, кой където желаел. Той почитал
извънредно много Урфила и често казвал за него „нашия Мойсей”. Той
боготворял много този човек и направил самия него и подчинените му
привърженици на своята еретическа вяра.”
На същата тема Валафрид Страбо ( род. ? - поч. 848г.): „Готите или
гетите, преведоха свещените книги на свой език, от който и досега
са се запазили паметници у мнозина. И както се научаваме от
съобщенията на достоверни братя, на същият език се служи и днес
(840 г.) Божията служба у някои скитски народи, предимно у
жителите на Томи...”. Part. I. 114, col. 927.
4
При по-внимателно изследване на древните ръкописи никак не е
трудно да разберем, че на балканите са съществували древните имена
като Палестина (по река Струма), Азия, Сирия, Персия, Лидия,
Галаика (освен Галатея или Галатия в Мала Азия), Мизия до р. Дунав
и Мизия в Мала Азия, Пелагония в Македония и Пафлагония в Мала
Азия, бриги на запад от Македония и Фригия в Мала Азия. Библейски
по-скоро са Палестина, Сирия и Юдея - територия на племето
идумени в Македония, отколкото Палестина в Сирия или Йудея в
Близкия изток. Когато Страбон пише за „оргиите в чест на майката на
боговете, които се празнуват във Фригия и в района на троянската
Ида .......за (обичаите на) корибантите, кабирите, идейските дактили
и телхините като едни и същи с (тези на) куретите”, - не е ли тази
троянска Ида библейската Йудея.
Израелската Юдея е наречена Палестина едва през 135 г. от
император Адриан.
Основание за оспорване са и библейските имена, в които няма
абсолютно нищо семитско, а повтарят известни имена от региона на
балканите (виж Йосиф Флавий, „Юдейски древности”): Антипатър (баща
на Ирод), Аристобул, Антигон, Беренике (Беренике, споменавана от
плочата от Севтополис), Олимпиада, Клеопатра, Палада, Роксана

(името на жената на А.Македонски), Ахил.
Впредвид горното и познаването на семитската именна система е
меко казано нелогично да се твърди, че Христос е роден в днешна
сирийска Палестина от майка с несемитското име Мария; че новата
религия, християнството се ражда в страната на ортодоксалния
юдаизъм. Спорът е излишен, раждането на Христос е мит, както
показват и фактите от ранното христианството коментирани в шеста
глава на тази книга. Остава фактът за експлоатиране във времето на
един мит не от тези, които са го създали.
Как горните балкански топоними се озовават на Изток. Сред многото
други причини има една особено открояваща се – балканските заво-
еванията на изтик по времето на Александър Македонски. „Аристобул
нарича реката, която тече през Согдиана Политиметос, име наложено
от македоните (така, както са наложили имена на много други
места, давайки нови имена на някои и леко променяйки
произношението на имената на други).” „Впрочем, македоните дали
името Кавказ на всички планини, които следват по ред до страната на
ариите....Паропамисос, Емода и Имаос; и други такива имена.”
(Страбон ХI). Днешната Памир е прекръстена в Имеон, на древното
име на днешна Стара планина – Aimos, Аемон, Хаимус. На основната
река преминаваща през Бактрия македонците дават името на днешната
Вардар – Аксиус – река Оксус. („Оксус не е споменат от древните
писатели” – Страбон ХI). Смисълът за Аксиус остава същия Аксиус-
Черна река. Вардар - вар, вран, черен; дар, дере – корито на река –
Черна река (виж казаното в началото от Йоан Цецес).
Споменавайки по-горе Галаика виждаме, че на карта на Ортелиус тя
се намира в ляво по долното течение на река Марица в земята на
киконите в областа Бриантика.
През римско време на балканите обаче настъпва обратен процес –
замяна на местните имена с латински. Така по-голямата част от
древната именната система на значимите балкански топоними изчезва.
Корените
Култа към бика има корени още в неолита. Пример е

светилището край Мездра, където глави на турове и каменна
скулптура от светилището са негови символи, следват ги
находките от Аладжа Хююк в Мала Азия.
На снимките в ляво
са показни глави и
каменна пластика на
тур от светилището
край гр. Мездра и
Aла-джа Хююк, Мала
Азия
Дивият бик, или по-
точно тур е бил
обичайно явление в
планините на Балкан-
ския полуостров. Пет-
стотин години преди
новата ера Херодот,
описвайки похода на
Ксеркс в земите на
днешна Македония
съобщава, че горите
наоколо били пълни с
лъвове и диви бикове.
Всъщност, бикът е бил най-силното животно в региона и не
случайно е бил оценен като защитник, обект на преклонение и
почит.
Показаните фигури са отпреди пет – шест хиляди години от

уникалния музей „Неолитни жилища” – Стара Загора (по П.
Калчев, НЖСЗ), бикът и стилизирани елементи са изрязани и

от златни пластини намерени във Варненски некропол, 5 000
години преди Христа според радиовъглеродния анализ и
3000 г. според сравнителния анализ. Следващите изобра-
жения са от Минойската цивилизация, развила се 3000
години пр. Хр.
Преди да разберем какво e

представлявала най-старата европейска
цивилизация, нека се спрем на двете
фигури. И на двете фигури е изобразен
символът на лотуса или слънцето.
В Древен Египет с образа на лотоса са
свързвали творението, раждането и Слън-
цето. В този смисъл обяснима е иденти-
фикацията на двата символа – лотос и слънце.
В Китай лотосът е почитан като свещен преди разпростра-
нението на будизма.
КОРЕНИТЕ 79
В Древна Индия лотосът символизирал творческата сила,

сътворението на света.
Същият символ е изобразен и на букранионите, които
показахме, и на челата на биковете от Рогозенското съкровище,
и на т.н. „звезда на Вергина”, която е един по-обобщен образ на
символа, доближен до слънцето.
В този стил е изработен и челният знак на известното

Панагюрско съкровище, подарък от Александър Велики на царя
на одрисите Сефт. (Доказването на тази теза не е тема на тази
книга.)
На челото на елена на единия от ритоните от съкровището е

изобразен знакът на лотоса или слънчевия знак. Еленът често е
изобразяван заедно с бика, това ясно е показано на скулптурна
група от цивилизацията на хетите. Валерий Флак също говори за
него като символ на народите от Северното черноморие.
Минойската цивилизация е най-старата европейска циви-
лизация съществувала в периода от 3 000 година до 1 100 г. пр.
Хр. на остров Крит, в морето, наричано в древноста Тракийско.
Началото на края на цивилизацията според някои изследователи
настъпва през 1627 – 1600 г. пр. Хр. след избухването на

вулкана Санторини. Вероятно, покрит с пепел, животът на
острова постепенно затихва и губи своята сила. Дори това да не
е точното развитие, фактът е предизвикал разселване на
местното население на север и изток, способствало за
разпространение на култа.
В изкуството на критяните символът на бика е основен.
Графиката от o. Крит, Минойската цивилизация, показва
войници с шлемове, украсени с рога, типични за бика –
издължени, леко наклонени напред.
Възстановка на Минойски дворец със скулптура на бик.

КОРЕНИТЕ 81
Символът на бик над крепостната стена, копие на микенска

фигурка (по-долу). Съвременната местна черква е с рога на бик
и кръст между тях.
Лабрисът е свещен символ при траките, култов предмет със

стилизирано изображение на бикове.
Скулптури на бик. На първата са се запазили само части от

акробат, който скача над бика, преди да бъде ударен. Този
акробатичен номер и сега се показва като атракция в Крит, той
няма нищо общо с култа, но показва едно великолепно древно
изкуство. Запазена е цветна мозайка с изображение на сцената:
КОРЕНИТЕ 83
Картини от дворците в Крит. Боксиращи се момчета с

остригани глави и плитки; коси, оформени на челото като рога
Подобни неща могат да се покажат не само за критската

цивилизация, но и за по-късните от региона на Мала Азия.
Линеар А е писменост, използвана от древните минойци.

Начертанията на знаците показва, че тази писменост е била
пригодена за писане с четка, с мастило или боя, тъй като много
от знаците имат закръглена форма, за разлика от шумерския
клинопис. Предполага се, че линеар Б се е използвало от
професионални писари, чийто роден език е бил минойският, а не
старогръцкият. Линеар Б
се е използвала от гър-
ците за записване на
ранния старогръцки език
в периода около XIII в.
пр. Хр.
Интерес представлява и
друг начин на записване,
изобразен на т.н. фестски
диск – диск от град Фест
на остров Крит. Записът
започва със символа на
раждането и сътворе-
нието, лотоса.
Интересен е фактът, че един от символите, наподобяващ

„жезъл” (посочен със стрелка) се среща на Македонски монети
от първи век пр. Хр., а също и лабрис, идентичен тракийските.
На остров Крит е управлявал легендарният цар Минос, на
когото е наречена цивилизацията. Според митологията тук, на
остров Крит е бил роден гръмовержецът Зевс. Зевс бил син на
Кронос и Рея. Като малък, за да го предпази от баща му, майка
му го дала на планински нимфи да го отглеждат. Куретите,
които споменахме, били жреци на Зевс на остров Крит, чийто
обреди били съпровождани с оглушителен шум и танци с
оръжие в ръка. По-късно този шум и танци били свързани с
шума, който правели, за да заглушат гласа на младенеца Зевс и
така да го спасят от Кронос. Самият Кронос е роден от Гея, от
кръвосмешателството и с Уран.
Когато се говори за „гръцка митология”, митове описани на
гръцки език и писмо, терминът „вероятно” е напълно допустим.
Връзките са изключително непоследователни, противоречиви и
взаимоизключващи се, самата митология е един сбор от
наслагвани в пластове митове във времето, интерпретации на
факти и наименования от различни народи и автори в
пространството между Крит, Самотраки, Египет, Финикия,
Фригия, Мала Азия, Балканите. Това е регион в който
преливането на религии, митове и техните персонажи,
пресичания и паралели е очевиден - от Озирис и Изида, през
Атис и Кибела, Дионис и Семела – един безкраен кръг в който
не трябва да се търси начало; тайнствата на Мистериите не
започват с Озирис в Египет и не свършват с Орфей на
Балканите.
В известен аспект е видима и представата, че всички богове
се раждат от връзката на небето, гръмовержеца Зеус и Семеле,
богинята на земята. Между реалностите Небе и Земя гърците
въвеждт Кронос – Хронос – времето, който бил баща на Зевс. И
започва да тече една нова история на региона, писана и
неписана.
КОРЕНИТЕ 85
Израз на противопоставянето на двете сили – гръцките

колонисти и цивилизацията от Крит (и не само) в Тракийско
море е гръцкия мит за минотавъра, човекът с глава на бик, който
живеел в подземията на цар Минос. На всеки девет години му
принасяли в жертва седем младежи и девойки, изпращани от
атиняните като изкупление за убийството на сина на цар Минос.
Владетеля на Атика. Тезий убива минотавъра. Потърсих
скулптура на бик в атинските музеи. Единствените древни
скулптури на бик, които намерих са тази от музея в Керамеикос
от времето, когато владетел на Гърция е Александър
Македонски и друга от Olimpia мuseum от римския перод.
Всички изображения на бик отразяват борбата на Тезий с
минотавъра, борбата на Херкулес, побеждаващ бик, или лошият
Зевс, откраднал Европа в образа на бик. Може би това е и
причината, но често и самият Зевс е идентифициран с бика.
Показателна е и следната скулптурна композиция:
Това вече е познато, но тук убиецът е богинята Нике
Може да се приеме, че първата масирана инвазия в Тракийско

море е гръцката пълзяща инвазия, векове наред гърците
създават колония след колония. Но и религията си има свои
правила и закони. От разпространението на символа на бика
според монетите, а също така артефактите е ясно, че той не
признава граници, достатъчно силно е разпространен по

гръцките полиси на Мала Азия и Северното черноморие.
С течение на времето в древноста култът към бика придобива
други форми – в Мала Азия това е култът към Сабазий, който
култ гърците преобразуват и развиват в култа на полисите -
култ към Дионисий.
Вместо символ на преклонение, какъвто култът вероятно е
бил, традицията и времето създават система от празненства и
ритуали. В Тракия и континентална Мала Азия празненствата са
в по-непосредствена форма и описание на техния характер до
известна степен можем да почерпим от Еврипид. За известно
време той е живял в македонския царски двор и може би оттам е
суровият и непосредствен материал на неговите „Вакханки”,
където „поклонниците на бога, повечето пъти жени, извършвали
нощни религиозни служби при светлината на факли, под
звуците на флейти и тимпани; облечени в животински кожи,
понякога с рога на главата, те изобразявали свитата на Дионис;
във възбуден танц, сами се докарвали до екстаз, разкъсвали на
части животното, което въплътявало бога, и го изяждали
сурово, като се “приобщавали” по тоя начин към божеството. В
това състояние на “обладаване от бога” мъжете ставали
“бакханти”, жените - “бак-
ханки” или “менади”
(екзалтирани).” (Цитата е по И.
М. Тронски, „История на
античната литература”).
По земите на днешна Гърция
култът към Сабазий е приет
като култ към Дионисий към
VII – VI век пр. Хр..
Забележителни са така
наречените празненства „Голе-
мите Дионисии”. Дионис бил „въведен в системата на
олимпийските богове” като син на Зевс и Семела, като бог на
плодородието, на виното и на опиянението, както и владетел на
душите на умрелите. Дори гърците смятали за негови
КОРЕНИТЕ 87
превъплащения бикът, конят или козелът. На релефа на Дионис

от Хасковския музей от предишната страница присъстват рогати
мъже, луната и слънцето, димящият жертвеник.
В град Дион още през елинистичната епоха възниква храм на
Дионис. (Г. Митрев, 11) От там, близо до гр. Дион е олтарът с
едно от редките изображения на бик в гръцките полиси в
западната част на Гърция. („В
подножието на Олимп има град, Дион.
А близо до него има едно село, Пим-
плея. Тук е живял Орфей, киконецът.” –
Страбон. Кикони, тракийско племе
между Места и Марица).
В същото време в надписи в
Тесалоники се съобщава за общество на
Дионис и за дарение, свързано с
отглеждането на змии, които жените от
храма носели в кошници под листа от
бръшлян при шествията на празника –
нещо твърде характерно за Сабазий, както се вижда и от
пластината от Белинташ. Гроздето при Дионисий е символ на
виното и празненството, шишарката при Сабазий вероятно е
символът на тамяна и ароматния дим, използван широко от
древните. Това е и възможната причина за съществуването на
димящ жертвеник както при изображенията на Дионисий, така и
при Сабазий, а дори и на някои изо-бражения на тракийския
конник.
На римската скулптура в ляво
Дионисий е изобразен с рога, в
ритуалите на Дионисий жертвеното
животно е бикът, някои от служи-
телите на култа даже носели
наименованието БОфороси, “βοω-
φόρος”, т.е., тези, които носят,
доставят бика. Този момент заедно с
наименованието на върховните
жреци на култа боколоси, βούκολος и
архибоколос, αρχιβούκολος, силно
свързва Дионис с бика – βοω или болентус - бик. В Дакия по-

висшите служители на храмове също се наричали с близко име -
калости, а тези на селищните храмове – тарабости, твърде
близко до дараБОсти, евентуално тези, които носят или
доставят даренията в храмовете. Тракийската дума за „дар” е
Δαρσι, (дар-си).
Впрочем, от същия корен βοωφόρος (Βόσπορος) идва и името
на историческата област Кимерийски босфор. Теофан твърди, че
съществувал град Боспор и името му идвало от факта, че градът
плащал данъка си към империята във волове. Освен това именно
този град разгромили хуните, когато техният цар Грод приема
християнството от Империята и претопява златните идоли, на
които се молели хуните. Остава да гадаем какво са изобразявали
тези идоли. Или може би показаните идоли от същият регион?
Теофан не е само неточен, меко казано, той не казва истината.

Преди да съществува градът, съществува Кимерийски босфор,
съществува Боспорското царство. От 438 до 107 г. пр. Хр. то е
управлявано от тракийската династията на Спартокидите, от там
са имената Γάστιον, Ζάβαργος, Πάγαν, Περσίων, Σάβιον, Τελετίας,
съответстващи на българските Гостун, Заберган, Паган,
Пресиан, Сабин и Телец, (Корпус боспорских надписей. М.Л., 1965)
главният град на царството Пантикапия тиражира масово
монети с изображения на бик.
Интересна е оброчната плочка от 214 г. от района на град
Мелник. Дионис, символ на плодородието е в странния образ на
конник. В надписа конникът е нарече „бог Асдулес”. Според
КОРЕНИТЕ 89
Хизихий в Пеония Дионис бил наричан

Δύαλος или Дулос, което донякъде изяснява
въпроса, но загадка остава образът на
конника и представката Ас, носена и от
„сина на вожда” Аспарух – Ас пер рих от
българския род или народ Дулос (per –
трак. момче, син от индоевропейското
pwero; лат rix, Pησος -Резос, ρησ - рес,
индоевропейско reg – цар, владетел).
В тракийския език ас [ας], съвпада с днешното, българско аз.
Прекрасен пример за зимни празненства свързани с

жертвоприношение на бик е показан на един релеф, наричан
„митриски”. Релефът всъщност не е идентичен с митризма, но
присъстват бога Слънце и богинята Луна, известни от
множеството митристки релефи.
Релефът представя зимна картина, хората са облечени в топли

дрехи. Вместо късата наметка, на плещите си носят яморлуци с
гугли. Пред олтара е заклано жертвеното животно - бик, хората
се черпят с вино от рогове. В деня на зимното слънцестоене
нощта си отива и богът Слънце слиза при хората. Всеки
българин би казал, че това е Коледа. Всеки българин би познал,
какво носи в ръката си мъжът отдясно – нещо употребявано
само от българите и само и единствено на Коледа. Това е
българската сурвачка, изработена и тогава както днес – с два
кръга и разноцветни панделки на върха. Сурвакането е за
здраве, срещу болести и смърт – (змията). Релефът е малка и
точна енциклопедия за живота на траките по нашите земи,
създадена от римски войник-тракиец в европейската част на
Римската империя. Релефът е от Лувъра, Париж.
Откъде идва името коледа? Ако направим едно сравнение, ще
видим, че някои известни думи във връзка със споменатите
тържества са комбинация от: бо - болентос, бик; кол - стълб,
опора, главен, водещ и дар – дарение.
Македония: боколос - бик + водещ – водещ, пастир; бофорос
- бик + нося, дарявам - доставящ бика.
Дакия: т(д)арабоси - дар + бик; ка(о)лости, - духовно лице.
България: коледар - този, който събира даровете, коледари.
Колобър - в различни времена има различно значение. Кол -
водещ, главен; обър - оброк - място на жертвоприношение, (от
обръч, кръг, често така е белжено мястото, с кръг или концен-
трични кръгове и жертвен камък); дан, данък, задължение, при
българи и руси; обряд. Колобър - главен по обряда, главен
доставчик. По-късно - главен събиращ данъци.
Титлата коледар смислово е равностойна на колобър: тези,
които вземат дарове, по-късно - задължения.
БОила колобър - духовно лице, жрец.
Авари/хуни: БОколобър – духовно лице, жрец. Титлата е
сборна титла от боколос и бофорос, титли, употребявани в
римската провинция Македония; съкратен вариант на БОила
колобър. (Историците приемат титлата за аварска, но източникът,
Симоката, говори за боколобър хун, избягал от аварите.)
КОРЕНИТЕ 91
Коледа се е празнувала по време на зимното слънцестоене,

тогава, когато деня започва да се увеличава, би могло да се
приеме: когато Сабазий, Луната, нощта си отива и идва по-
големия ден, Слънцето, тогава се принася и жертвата бик. Това
показва и релефът по-горе. И когато става въпрос за празненства
и култ към Сабазий - Дионисий, трябва да се има в предвид и
този тих и спокоен начин на почит към Бога. Не богът Христос.
Когато е създаван този релеф, Христос още не е бил религия.
Очевидно християнството е взаимствало своите празници от
тракийската религия, включително Коледа.
С основание може да се каже, че почитанието към бика е
всъщност почитане към ритуалите Сабазий – Дионис. По-късно
този факт става основа и причина за самоидентифицираща се
под една религия общност, чийто символ са бикът - Дионисий -
Сабазий - Зиези.
Защо Зиези и кой е Зиези и как се е наричала или е била
наричана тази общност, ще видим в една от следващите части на
тази книга.
Ритуалите Сабазий – Дионис не са само минало. Нещо е
останало от това минало, нещо ни вълнува и сега. Само от
днешни България и Македония можете да видите тези
прекрасни снимки, с които завършва тази глава.
Създаването на боговете
Преди да се търсят аргументи срещу връзката между тракий-

ските ритуали и митризма, трябва да се отговори на очевидното
– коя е причината за идентичност в композицията и похватите
на изображенията по – долу. Първото, от късна Молдова и
второто, от Римската империя. Слънце, луна, бик. Разликата е в
това, че на втората композиция бикът е убиван.
Тук е добре да си припомним и

за месинговата пластина на Сабазий
(в ляво). 1 И в трите релефа в най-
общ план похвата е същия –
централна фигура, слънцето и луната
горе в ляво и дясно. Тук e и често
срещаното изображение на Сабазий с
луната поставена като рога. На
митриския релеф до луната са
изобразении и два бика.
Впечатляващи са и двете митри с
кръстове между рогата вместо
слънце. Това изображение остава
задълго в земите на Молдова и Русия,
стилизирано ще го видим и на „розетката от Плиска”. На
следващите снимки са: изображение на епископски трон в

черквата св. Илия в Сучаве, Румъния (1438 г.); един от многото
примери на изображението на кръстове и полумесец от руски
черкви.
Релеф от Остия до Рим, руска черква. Снимките са от

„Символика русского купольного креста”, Б. А. Успенский.
Обикновено в изображенията сърпът на луната обхваща
слънцето, идентификацията на кръста със слънцето е
християнската версия, така е изобразен и последният кръст –
кръст-слънце.
Тези изображения показват недвусмислено връзката между
култовете. В иконите от българските майстори също е останал
споменът за тракийското минало, за Сабазий.
СЪЗДАВАНЕТОНА БОГОВЕТЕ 95
Свети Лука е изобразяван в основите на разпятието в образа

на бик, а на много от главите на светците ще видим символични
изображения на рога. 2
Култът към Сабазий в Рим се разраства до такава степен, че
римския прокуратор бива принуден в 135 година да изгони
проповедниците на култа. От римско време са известни
композициите „ръката на Сабазий” или „жеста на Сабазий”, на
които има и изображения на божеството. На първата
композиция Сабазий благославя с три пръста, жест на
благословия, какъвто жест представляват и самите „ръце на
Сабазий”. Ръцете са обсипани с изображения на змий, гущери,
костенурки.
В Улпия Ескус са построени три храма – на Юпитер, Юнона

и Минерва. Сдружението на занаятчиите обаче решава да
построи със собствени средства „от обич към родината”
четвърти храм, който наричат храма на Фортуна. Култа към
Фортуна е римски култ, но се срещат изображения на богинята

и у нас. Каменните изображения обаче по фризархитравния блок
по-скоро навеждат на мисълта, че занаятчиите са построили не
храм на Фортуна, а храм на Сабазий. На тавана, още над самия
вход на комлекса като централна фигура майсторите поставят
релеф на бик между две изображения на сатири или може би на
Сабазий-Дионис. Между десетките изображения на бик са
поставени символи, типични за релефите на Сабазий - гущери,
охлюви, змии, множество птици. Присъстват дори такива
характерни за нашите земи неща, като трикрака масичка – тип
„софра”, лирата на Орфей.
Тавана на входа на комплекса с изображението

на бик в центъра, възстановка по Ю. Фърков
На митриските релефи змията напада бика – вечното

противопоставяне Сабазий - змия. На горните релефи птицата е в
борба със змията. 3
До този момент, уважаеми читателю, споменавайки христи-
янството, казвах общоприетото – християнската религия се
развива паралелно с митризма. Някак си тихо, без изяви. Чак
при Септимий Север 193 – 211 г., Максимин Тракиецът 235 –
238 г. и Деоклетиан 284 – 305 г. се заговори, че тези императори
преследвали християните, че има християнски гонения. В този
период обаче няма нито една монета, нито един релеф показващ
този факт. Напротив, в този период и Максимин, и Деоклетиан,
и Валериан, и Гордън се борят и побеждават бикове или народи,
представяни с това изображение. Широко се разпространяват и
символите на Сабазий –
(матриците от Разград,
изображения на Сабазий и
жеста на Сабазий из Римска
Европа), но не и изображения
от християнството.
Жестът на благословия в
„ръката на Сабазий” 4
Оброчни плочки на тракийски конник с „жеста на Сабазий”?

Вдигнатите пръсти са два. Това е жестът на староверците в Русия. Ако
трите пръста означват отец, син и свети дух, кой от трите липсва?
Тъй като има връзка с нашата тема, противоречието ни

задължава да потърсим сведения за това, как е изглеждало
ранното християнство. Не от късни писмени сведения, а от
автентични материали от първи до четвърти век. Защото има и
такива факти – християнска графика дори от 11 век създадена с
похватите на митризма и графиките за Сабазий. Всъщност, кой е
на кръста, Христос или Сабазий?
И защо на втората плочка от трети век на кръста е разпънат Орфей?
Какви са първите изображения на Христос в първите

християнски храмове, открити в катакомбите на Рим? И тук има
изненада – в първите християнски храмове (в катакомбите

Домицила например, 200 – 225 г. сл. Хр.) изобразяват не
Христос, а..... Орфей. В обясненията на феномена днешните
автори използват формулата „Христос, изобразен като
Орфей”, но не отбелязват, че Христос, такъв, какъвто го
познаваме отсъства изобщо от иконографията. За първия
стенопис обикновено се приема, че е от втори век, но има и
обосновани твърдения за изписване в първи век.
Дъговидната ниша и олтара в нея силно напомнят компо-

зициите на митризма, на някои от тях Орфей е изобразен като
покорител и повелител на живота чрез своята музика. Някои от
храмовете са много добре запазени, с впечатляващи архитек-
турно изградени ниши, сводове и картини с превъзходна
графика.
Тези композиции са от трети век, някои от тях са доста

сложни и придават завършени форми на храмовете. На всички
тях Орфей е изобразяван с типичната „фригийска шапка”.

Последната композиция е от тавана на черквата от
катакомбата на Каликст в Рим. С „фригийска шапка” Орфей е
изобразяван и на други композиции, не свързани с
християнството.
„Добрият пастир”, Good Shepherd, Ὀρφεύς βούκολος, Орфей-

боколос, пастирът със свирка или арфа, това е християнството
от първи до четвърти век, такава е и представата и на Евсевий
Кесерийски (IV век) за неговото бъдеще. (А точно копие на
инструмента в ръката на Орфей се използва у нас и днес).
Дори в 450 година (последният стенопис) Христос все още е

Добрият пастир, макар и вече прегърнал кръста. Естествено е
Империята да направи опит да оглави едно такова вероятно
масово, кротко и непорочно движение, което и прави

Константин Велики. В ранният период няма и следа от
изобразяване на разпятие, което понякога обясняват с изпитва-
ния срам от факта при ранните християни, и ..... липса на такъв
при късните.
Септимий Север построява параклис, в който фигурират
бюстове на Аврам, Орфей и Аполоний (Lampridius, живота на
Александър XXIX Север.); Север, за когото се твърди, че в 202
г. издава едикт за гонения срещу християните и жертва на който
бил бащата на самия Ориген, „най знаменития учител на
църквата”. И това във времето на синкретизъм, когато в
Империята мирно съществуват култовете към Изида, Митра,
Хермес и много други.
Явно, християнството като идея има един не съвсем къс и
праволинеен път на развитие, част от него са и следващите
композиции, показващи раждането на един мит – мита за
Христос, роден във Витлеем. А всъщност, роден в катакомбите
на Рим II - III в. сл. Хр. Първото изображение на апостолите
Петър, Павел и Андрей също са от римските катакомби и са от
четвърти век, тогава, когато Константин в 325 г., свиквайки
Никейския събор започва да обгрижва и възпитава
християнството. 5
Минава ли този път през тракийския духовен мир, съдете
сами. Известен е митът за тримата мъдреци или влъхви, които
посещават младенеца с дарове. Трудно е да свържем
биографията на Орфей с образа на младенеца, но такива са
фактите и ние трябва да ги показваме и разбираме, доколкото
можем.
От 330 година е картината от Museo Pio Кristiano, Рим,

надгробна катакомба Lastra ди Chiusura Ди Loculo Severa.
Следвашата картина е от катакомбите на Св. Каликст от
същия период.
Картина от трети век, криптата на Мадона, гробището свети

Петър и Марцелин, Рим; вероятно по-късна скулптура от
Ватикана.
Саркофаг Isacio - Сан Витале, Равена, IV или V век.

От базиликата на Sant'Apollinare Nuovo в Равена, 526 г.
Най-впечатляващ е факта, че и на шесте композиции влъхвите

са с „фригийски шапки” и тракийски облекла – туника,
наметало с характерната кръгла катарама (виж А. Македонски
по-долу), тесни пъстри „клинове” (виж Александровската
гробница), според други автори специфични тракийски обувки.
Един такъв факт сам по себе си трудно би могъл да говори за
източниците на зараждане и разпространение на
християнството. Съобразен обаче с всички изложени факти,
казва достатъчно.
Бих обърнал повече внимание на последната мозайка. Тя се
различава коренно от известните римски мозайки характерни с
убити, монохроматичи изпълнения. Тази мозайка е наситена с
цветове. Ще разберем защо е тзи разлика, ако си спомним, че
Равена по това време е бившата столицата на гота Теодорих 6 , а
готите, това са скитите, траките, балканските народи или всичко
онова, което е представлявала „многокомпонентното и
нееднозначно” образование - Черняховската култура. Един
малък паралел би трябвало да ни убеди в това – по-горе
разгледахме еднаквоста в тракийската шапка, наметалото,
късата туника, сега имаме възможност да направим сравнение
не само с кройката, но дори стила на десена на тракийските
панталони на един обикновен конник от Александровската

гробница и богатия маг от Равена, въпреки, че разликата според
археолозите е хиляда години. (Казанлъжката гробница е от
същото време, но „фригийската шапка” съществува и там.)
Може да се каже, че това е феномен, който трябва да се

обясни – и трите сериозни религиозни течения в империята
носят ярко изразени балкански черти и история – митризмът,
култът към Сабазий, зараждащото се християнство.
Фактът, че на запад има „повече Тракия и Изток” би трябвало
да се коментира, но това не е нашата задача сега.
Впрочем, постановката, че митризма идва от Иран e в
светлината на известната теза, че всичко добро идва от един
висококултурен изток. А всъщност, с огромно количество факти
от други области на битието и в частност митризма нещата
стоят обратно. По време и след войните на Александър Велики
цяла култура се изнася на изток – балканска, гръцка. Персия
вече е друга, будизма в Бактрия е друг – започва изобразяване
на Буда в образа на Дионисий – до този момент Буда не е
изобразяван като човек.
Любителите на леки четива за митризма фаворизират един
релеф от планината Нимруд Даг, югоизточна Турция, на който
персиецът Антиох I (86 – 38 г. пр. Хр.) e до изображение на
„бога слънце Митра”. Мистерията се разбулва, когато прочетем,
че на планината Намруд Даг Антиох е строил светилище „на
всички богове”, че той сам е потомък на Александър Велики по

майчина линия и всъщност е изобразявал своето потекло, за
което свидетелства и втората снимка. Вероятно, съдейки по
облеклото на Митра, Антиох е изобразил до себе си Алексан-
дър.
Изображенията по-долу показват ясно къде е ползвана в

древноста „фригийската” или подобни на нея шапки. И никога в
Персия, освен в завладените провинции в Мала Азия.
Хетски релеф, цар Мидас – Фригия, днешна Мала Азия, Декабел –

Дакия от колоната на Траян, скит от Северното причерноморие.
Митризмът диша с тракийска история, стига да има кой да я

прочете. Корените на тази история са и в тези релефи:
Хетски релефи на
богове с фригийска
шапка и рога. Хетите
са имали своя държава
от 1650 г. до 1274 г. в
Мала Азия.
„Фригийската шапка” се разпространява из Европа, става

символ на свободата във Франция, отразен в изображението на
Делакроа, става предмет на изкуството, сиволизира
държавност. 7
Франция, „Свободата повежда народа”, Атис, Америка
Някои автори твърдят, че „фригийската шапка” има широко

разпространение, защото станала символ на свободата на робите
в Рим. И това е вярно. Особено ако отговорим на въпроса, кои са
робите в Рим, народите на кои разорени земи бяха продавани в
робство - а това са Тесалия, Македония, Епир, Илирия, Дакия,
Тракия, Мала Азия. 8
Първият опит на Империята за използване на религията за

имперски цели беше митризма – завладяване на един тракийски
култ и придаването му друг образ и цели. Неговата агресивност
не донесе спасение. Трябваше да се потърси алтернатива и
империята я намира в християнството. Империята беше пак
тази, която използва една зараждаща се религия и я издигна до
необходимата за самата нея висота и блясък.
* * *
Движение на Изток до Индия през времето на Александър

Македонски, заселвания от Каспийско море до Гибралтар през
римския период – това е картината на тракийското присъствие и
тя има своите ярки следи. Най-значимата, това е образа на
християнския Бог и неговия Дух от Бога, наричан в
предхристиянско време SABAZIOS, SEBEZI. И останал за
народите оттатък Дунав като ZIBEZI, ZIEZI. А след това
времето роди необходимия и за Балканите, и за империята
Христос, Синът от Бога, който трябваше да донесе помирение,
спасение.
Бележки:
1
В дясната си ръка Сабазий държи шишарка, за която предположих,
че тя е символ на ароматния дим или поставя въпроса за употребата на
тамян в тракийските ритуали. В подкрепа на идеята за използване на
ароматизиран дим е описаното от Страбон: „...мизийците, по
правилата на тяхната религия се въздържат от местна храна,
хранят се с мед, мляко и сирене, и заради това ги наричат „тези,
които се боят от бога” (theosebeis) и „тези, които ходят в дим”
(kapanobatai)”.
Едва ли мизийците са ходели винаги в дим, но говорейки за
тяхната религия и богове авторът вероятно е имал в предвид изпол-
зването на дима за религиозни цели, както се употребява и по цял свят.
Допълнителен аргумент за ползване на тамян в региона е и описанието
от Теофраст (371 – 288 г. пр. Хр., Характери XVI, Суеверие), на
суеверния, който два пъти в месеца купува миртови клонки, тамян и
жертвени питки. За използване на благовонни смоли говори и Еврипид
във “Вакханки”. На оброчната плочка от Търновския музей тра-
кийският конник принася дар пред олтар с горящ огън, подобен олтар
е и под ръката на Сабазий, държаща шишарка.
2
Съвременната версия е, че бикът, орелът и лъва са изображения на
авторите на три от евангелията като наследство от иконоборството,
когато не е било разрешено изобразяване на хора. Но бикът, орелът и
лъвът са изобразени на архитрава на храма на фортуна като основни
символи още преди да е настъпило християнството, показаните релефи
от Румъния казват друго – това са реликви от друго минало. Йоан от
иконата в Роженския манастир е в човешки образ, Лука е в образа на
бик.
3
Показаният релеф е на един от храмовете в Улпия Ескус, археолозите
ще го нарекат може би образ на силен или сатир. За други може би е
Сабазий.
4
Този жест идва от едно доста далечно минало, това е жестът на „духа
закрилник” известен на асирийците (assyrian protective spirit), който
държи съд със свещена вода в едната си ръка, а в другата шишарка, с
която „поръсва защитаваната фигура”; същият ритуал е известен и в
Мала Азия, втората снимка. Излишно е да се говори къде е използван
за първи път. Вместо шишарка сега се ползва чемширена китка.
5
Йосив Флавий е еврейн, живял в първи век, написал „Иудейски
древности” в двадесет тома. Ето какво пише той за християнството в
първи век: „ По това време живял Исус, човек мъдър, ако изобщо
може да се нарече човек. Той извършил изумителни деяния и станал
наставник на хората, които охотно приемали истината. Той привлякъл

на своя страна много иудеи и елини. Това бил Христос. По настояване
на наши влиятелни лица Пилат го осъдил на разпъване на кръст. Но
тези, които по-рано го обичали, не прекъсвали това и сега. На третия
ден той отново им се явил жив, както са известили за него и за много
други негови чудеса боговдъховените пророци. Сега още съществуват
така наречените християни, наричащи се така по неговото име.”
Флавий описва случая, слякаш описва едно далечно минало, а не
нещо, на което е съвременник. И горното е всичко, написано от Йосиф
Флавий в първи век в своята двадесет томна история (796 стр.) за
Христос и християнството. Този текст е важен, той легитимира
Христос като личност живяла в първи век в Иудея, оттук тръгва и
историята за Пилат, кръста и разпятието. Всичко щеше да е много
добре, ако не бяха съмненията и споровете за по-късна вставка на
горния откъса в текста на Йосиф Флавий - „Иудейски древности”.
Агапий в своята „Всемирна история”, писана в Х век цитира
съответния цитат от „Иудейски древности”, но с друг текст: "В това
време имаше мъдър човек, когото наричаха Исус. Целият му живот
беше безупречен и той беше известен със своята добродетел, и много
хора сред евреите и други хора станаха негови ученици. Пилат го
осъди на разпятие и смърт. Но тези, които станаха негови ученици не
се отказаха от неговото учение. Те разказваха, че той им се явил три
дни след разпятието и че тогава бил жив; по този начин той е бил може
би първият месия, за чудесните деяние на когото възвестяваха
пророците."
Не се съмнявам, че Агапий е преписал вярно цитата от някое копие
на произведението на Флавий. Но факта на съществуване на различни
версии на този откъс в различни копия остава съмнението за късна
добавка направена по памет. Остава и въпросът – защо на стенописите
в Рим е изобразявн Орфей, а не Христос.
Всъщност, отговорът е – изобразявана е една идея, а не реална
личност.
6
Теодорих Велики (Flavius Theodoricus Rex; Theoderich; * ок. 454 в
Панония близо до Балатонското езеро; † 30 август 526 в Равена,
Италия) е крал на остготите ( 474 - 526 ) и най-младият от трите сина
на остготския крал Тиудимир (Thiudimir) († 474) от родът на Амалите.
Интересен е факта, че германецът Теодорих носи гръцко име - theos

(θεός) - бог, doros (δώρος) – подарък, а неговия баща носи в титлата си
след гръцкото θεός тракийската степен МИР – голям, велик. Това име
кореспондира с твърдението, че народите над Северното черноморие
са и народите на траките, и народите на илирите, и народите на
гърците – балкански, малоазийски, черноморски.
Впечатляваща е империята, създадена от Теодорих, показана на
картата по-долу.
7
Тази графика, отразяваща войната на Траян срещу даките дава ясна
представа кои народи в началото на втори век са носели „фригийски
шапки”. Войната завършва 107 г.
8
Случайно или не, понякога историята си прави шеги. Тракийски
войник от релеф от Персеполис, столицата на Дарий и будьоновки от
времето на СССР. Всъщност, показаният релеф е един от най-ранните
образи на тракиец.
Зиези, от който са българите
Първото писменно споменаване на името българи е в така

наречения Латински хронограф от 354 година в надписа: Ziezi
ex quo Vulgares – Зиези, от който са българите. Хронографът
описва известните народи и техния произход от библейски
персонажи. Зиези не e библейски персонаж, но е син на Сим,
първият син на Ной. (Българите са добавени в скоби; хуните са
редом с траките.)
Името се споменава рано и в една друга форма, bugari, в
Notitia digitatatum около 380 г., където става въпрос за легиони с
имена от района на днешна Македония и Сърбия – легион от
Скупи, легион Тимаци (от Тимок), bugaracenses - легион
бугари и др.
В описанието до тук фактите водеха до извод, че народите –
бежанци в Северното черноморие, там, където е и Стара Велика
България в своите вярвания се идентифицират с култа Сабазий-
Дионис. Писменото сведение от 354 г. казва нещо друго –
произхода на българите се свързва със Зиези. Сабазий – Дионис
също не са библейски имена, те са митологични персонажи и
култови практики. В случая, разглеждайки проблема от истори-
ческа гледна точка за нас е съществен факта на съществуване на
името Зиези, библейският или митологичен смисъл имат
значение само в общия истирически контекст.
Име близко до името Ziezi срещаме на оброчна плочка от с.
Чомаковци, Врачанско като Zieisi от музея във Враца.
Г. Михайлов публикува надпис от Кунино, Врачанско от
трети век в който е изписано името Zeizeis.
Надгробен надпис от Рим на царица Зиаис (Ziais), дъщеря на
Тиатус, дакийка по произход и съпруга на царя на костобиките
Пиепорус, погребана от внуците си Натопорус и Дрилгиса.
На стела от гръцкия остров Лемнос съществува името ζιαζι –
Ziazi. Учените идентифицират плочата като продукт на
предгръцкото население на острова от шести век пр. Хр.
Тези факти означават най-малко, че това име или много

близко на него е известно по нашите земи и Егейския регион, а
изписването му има варианнти.
Известни са тракийските имена, превеждани от Дуриданов и
Вл. Георгиев: Zipaibes - като дете на бога - в тракийския език
paibes е бебе; Ziper - божи син; Zipyrоn, Zeipyrоn, Zipyros,
Zeipyros, Ziepyrus, Zypyr – боже дете и мн. др.
Аналогични или близки на Zi са хетския бог Siu, лидийския
Ziva, германския Zio, Ziu, Tiu, англосаксонския Tiw, келтския
Duv. Излагайки горното, А. Мошев твърди, че напълно е
възможно Zi по принцип да означава „бог”, „небесен бог” и в
частност да е вариант на името Зевс. Цялостният превод на
името Zieisi според него би бил „божествена/божествен”.
В най-общия случай, като следствие от казаното може да се
приеме, че Zi e означение на бог Зевс, (ст.гр. Ζεύς, Διός), ZIύς
или ZEύς, така го приемат и Вл. Георгиев, и Дуриданов.
Омир пръв споменава Зевс, пръв той споменава и пелазгите, и
траките. Известни са и много храмове на Зевс и един от тях е
бил храмът на Додона в Епир. Говорейки за него Страбон казва:
„Този оракул според Ефор е бил основан от пеласгите. А
пеласги са се наричали най-ранният от всички народи, които са
владеели Елада. И поетът (Омир) се изразява така:
Зевсе додонски, царю пеласгийски.”
Същото твърди за пелазгите и Херодот, като казва и още:
„Това прорицалище (в Додона) е най-древното в Елада и в това
време е било единственото”, а имената на боговете „от
пелгасите ги взели елините”, „тогава, когато Елада все още се е
наричала Пелгасия”. 1
Едно малко отклонение от темата - Страбон пише:
„Също, както във всички други отношения атиняните
продължават да бъдат гостоприемни към чужди неща, така е и в
почитанието им към боговете; защото те са приемали радушно
толкова много чужди култове, че били усмивани заради това от
комиците; и между тях са тракийските и фригийските ритуали.”
Зевс е бил на особена почит у траките и това е видно от
случая с Ксеркс, който превземайки Македония е поискал да му
ЗИЕЗИ, ОТ КОЙТО СА БЪЛГАРИТЕ 115
бъде докарана свещената колесница на Зевс. За да я спасят

обаче, пеоните я предали „на траките”. (Херодот VIII 115).
Разгледахме известното за произхода както на името на
Сабазий, така и на Зевс. Имайки в предвид източния, малоази-
атски произход на мита Сабазий и негови произход от Зеус,
малоазийски вариант Сиус, логично е името на Сабазий да е
свързано и като фонетика с името Сиус.
След като ZI означава ZEύς, то ZIEZI би трябвало да е
словосъчетание - ZI E ZI. За Сабазий – Себези, като произход от
Сиус, изписвнето трябва да е същото – SE BE SI или SI BE SI.
Буквално това би трябвяло да означава БОГ от БОГА, какъвто е
и факта на произходът на Сабазий – Дионис. Вероятно Е е
равнозначно на БЕ, все пак народите на Балканите и Мала Азия,
колкото и да са близки, са говорели на различни или близки
езици.
Първото споменаване на Сабазий е от Аристофан, който го
свързва с фригийската Кибела, във Фригия е отбелязан в скален
петограф Сабас в светилище „в града на Мидас”. За фригите се
знае, че преди 1200 г. пр. Хр. се преселват от Балканите
(племето бриги) в Мала Азия и образуват царство Фригия. SIU е
бог при хетите, създали държава в района, съществувала до 1200
г. пр. Хр. Предположението е, че Сабази – SIBEZI e хетско-
фригийски вариант на ZIEZI и вероятно става въпрос за едно и
също божество, с произход на основата на Siu. От тази
постановка следва, че ZIEZI е балкански, негръцки вариант на
SIBEZI. Твърде много станаха подобните производни на Zi –
Siu: Сабазий, Зиези, Дионис, Асдулос – но това са реалностите,
породени от движението на народите в региона и времето. 2
Не би трябвало да се говори, че от Zi произлизат хетския бог
Siu, лидийския Ziva – по скоро става въпрос за един и същи
древен бог, но с различно фонетично звучене при по-скоро
близки народи. А ZIEZI – SEBESI e неговият земен пратеник,
богът от бога, в древноста проявяващ се в образа на тур или бик.
Не случайно в римско време регионът с изображение на бик,
обсипан с венци е регионът Мала Азия – Балканите.
Да си припомним, последователите на Митра (с вероятен

първоизточник Мала Азия), следвайки тракийската традиция се
обръщат към бога с обръщението „Spirit of spirit….” или:
"Дух от Духа, ако бъде волята ти, дай ми повече безсмъртни
раждания, така, че да мога да се родя отново и свещеният дух да
диша в мен."
Молитвата въвежда категорията дух, но като молитва е и
обръщение към бога и в този смисъл дефинира равностойност
между Дух и Бог; въвежда и друг, по-виш бог, който ражда бог.
Молитвата е и ключ за дешифриране на името ZIEZI. Е в ZI-E-
ZI би трябвало да съответства на ОТ и името формално да
означава Бог от Бога. Формално и смислово, без противоречие
бихме могли да използваме и варианта Дух от Бога, каквато
форма (само форма, там смисълът е изменен) се използва и в
християнската религия, родена от тракийската практика. Тази
постановка позволява тракийската молитва да се изпише и така:
„ДУХ ОТ БОГА, ако бъде волята ти....”
Въпреки основанията за спор, приемам равностойност
между ZIEZI и SIBESI със смислово значение ДУХ ОТ БОГА
или БОГ ОТ БОГА.
В съгласие с тезата, че християнството е продукт на
балканската (тракийска) религия, преклонението пред бога ZEύς
и към неговия дух, Духа от Бога, проявяващ се в Сабазий,
(Сабазий, роден от Зевс), можем да напишем и една такава
молитва:
„И СЕ РОДИ
СИНА ОТ КРЕСТА
КРЕСТОС ОТ БОГА
ХРEСТОС Е ZI
ХРИСТОС Е ZI-os
ХРИСТОС ЕZI-оs
ХРИСТОС ЕSI-os
ХРИСТОС ЕSUS
ЕСУС ХРИСТОС
ОТ БОГА ХРИСТОС.
В името на ОТЦА и СИНА и светия ДУХ, амин.”
ZIEZI – духът от бога;

ХРИСТОС ЕSUS – Христос от бога, синът от бога.
С този измислен пример исках да покажа възможен произход
на названия от фонетични преобразувания в една епоха, когато
християнството е било все-още тайно, препредавано и усвоя-
вано предимно словесно, не писмено. В случая „ИСУС” е
производно на балканското 3 Е ZI (ЕSI-ύς, ЕSUS - ОТ БОГА).
Какво може да оправдае трансфирмацията Е ZI - ЕSIύς, ЕSUS?
И четирите евангелия, на които се изгражда
християнството – на Матей, Марко, Лука и
Йоан са късни произведения, писани по устни
предания, но реални оригинали дори на тези
късни писания не съществуват, освен само
показания в ляво откъс на най късното
евангелие, това на Йоан, на гръцки език с
вероятен произход втори век. При общества,
където масовото познание се предава устно от
различни или близки езици в един достатъчно
дълъг интервал от време по отношение на човешкия живот и
носител за това познание е паметта, именно формалното звуково
подражателство може да е причина и за варианта Е ZI - ЕS-us
- Исус. По същия начин гърците, участвали в шествията на
Сабзий-Кибела с виковете „евой сабой”, „хюес атис” не знаели
смисълана думите, защото те не са гръцки. До нас са дошли
така, както са ги произнасяли гърците. В гръцко изписване и
звучене са и Zeύς, Ιησούς, Χριστός, a те не са звучали така.
Единствено стабилни са материалните носители, поради което
преставата и образът на бика е останал непроменен във
вековете, за разлика от имената и звуковите им компилации.
В случая Христос е личното име, вероятно с произход
„кръстния”, „от кръста”, „сина от кръста”.
Официалната трактовка за името Христос е: „ Ιησούς (Иисус)
е гръцката форма на семитското име Йешуа (Спасител), а
Χριστός (Христос) е гръцки превод на Машия (Месия –
Помазаник или Божи Избраник). Χριστός (Христос) е отглаголно
прилагателно име от глагола χριω, който означава намазвам”.
Защо тогава все пак името Христос, Christ, e значително по-

близко до славянското кръст, английското cross със същото
значение? Имаме основание да зададем този въпрос, особено в
светлината на известното за разпъване на Христос на кръста.
Спорът за вярност на тази трактовка има смисъл, ако Христос
наистина е бил роден, а не създаден като идея и религия някъде
във втори – трети век, както показват и ранните изображения от
Рим.
Едно опростено формализирано изобразяване на казаното

досега може да се представ в следния вид, отразяващ и три
исторически факта:
1.Ziezi ex quo Vulgares –
ЗИЕЗИ = БЪЛГАРИТЕ
2.
3.
Горната формална логика също показва, че Ziezi е аналог на

Sеbеsi, Sibesi или Сабазий или става въпрос за едно и също име.
Горното отразява и тезата - българите, това са една голяма част
от балканските народи, „заключени” между Сабазий и Зиези,
обединени от една идея или религия, простираща се в един
регион, немислим за покриване от който и да е отделен народ
(племе) в едно продължително историческо време поотделно и
самостоятелно.
Подходих съзнателно към горния елементарен, ненаучен
подход тип „исторически комикс” изложение. Защо? –
отговора на този въпрос не изисква кой знае какво
въображение.
Разбира се, българите са само част от племената от огромния

регион на Черняховската култура в Украйна.
Етнонимът „българи”
Като се има в предвид всичко изложено до сега, естествено е
етнонима българи да се търси в езиковото пространство на
балканския регион. В редица наименования на народи
историците търсят и намират дума за род, така те обясняват и
наставката gar в етнонима българи като дума от ирански
произход, означаваща народ, племе. Интересно е цитираното от
Вл. Георгиев име от Серес – Сяр – bula и интерпретацията, че
тракийското bul означава род, племе.
Етнонимът би могъл да отразява и названието, вероятно
давано на народите-бегълци в Украйна от местното степно и
лесостепно население – планинци или в днешния смисъл на
думата - балканци. Тракийското название на планина е кар, от
което произлиза и руското гора, и българското гора, и горе.
Бугор е руска дума и означава неравност, възвишение, хълм.
Извеждането на името българи от бул – гар / род -
планинци (булгари) е естествено, племето на планиците,
балканците, (в днешния смисъл на думата). Така наричат и сега
народите от полуострова, балканци, не виждам причини да не са
наричани така и преди.
Източник на етнонима може да е и самоназвание, породено
от една силна религиозност, обединена около култа към
болентос – бик на тракийски (βολινθο , индоевропейско b(h)ln-
en) – образът на бога с изяви в тракийските традиции Сабазий –
Дионисий. (Думата е засвидетелствана от Аристотел, според
когото това животно е живяло в Messapian планина.)
Следвайки формалното съвпадение бул - род / бул – бик
възможно е образуване на съчетанието биковете от планините,
а в съвременния смисъл - биковете на Балканите – смисъл,
влаган от римляните като прозвище към балканските народи.
Изказаните твърдения не си противоречат, напротив, те се
допълват, защото и трите факта, и географската, и верската, и
прозвищната версии са се случили и имат близко звучене.
Има няколко особености на езиковите форми на Балканите

които усложняват доста анализа на думите и понятията
свързани с проблема за етнонима.
Звукът Ъ е специфичен за централния район на Балканския
полуостров. На североизток, (и извън границите на полуострова)
той преминава в О, на запад в У, на юг и югоизток в А, на
северозапад в Е, и това е първата важна особеност, с която
трябва да се съобразяваме и да приемем принцип за
равностойност. Пример за това са трансформациите на името
България – Болгария, Булгария, Балгариа, Белгерия.
Друга особеност, която трябва да се има в предвид е
преминаването на б във в. Българското име е изписвано и като
Bulgares, и като Vulgares. Дори в девети век Анастасий
Библиотекар, римски църковен писател го изписва Vulgares.
Илюстрация за двойно изписване е употреба на формата бул в
различни региони на Балканския полуостров – бул, вул (вол).
Формите бул и бу са равностойни и отразяват две устойчиви
форми на изговор. В Сърбия и сега казват бугари вместо
булгари, именно от тези региони беше употребено името бугари
в Notitia digitatatum. Вл. Георгиев доказа устойчивостта на
ятовата граница у нас, съществуваща и при траките
(преминаването я в е, хляб - хлеб). Не виждам защо днешното
българи - бугари трябва да прави изключение – да не е
съществувало в трети – четвърти век.
В различни региони на Балканите произношението бъл е от
бел до бул. Всъщност, бел (в смисъл бял) и бул се явяват
производни на бъл. От тук идва и различното смислово
значение в интерпретацията на Бълград (български град) и
Белград (бял град). Произхода и смисълът и на двете вероятно е
българско оградено място. Град - ограда, огород, город (по Ч.
Бонев). Конкретно, топоним Бълград съществува в Трансил-
вания. (След аварските нападения в края на шести век там, към
р. Тиса отсяда и част от племето дулеби.)
Усложнене внася и гръцкото изписване, например названието
на град Пела като гръцки запис на Бела, отнасящо се и за:
Пелазгия, пелазги, Пелей, Пелагония – земята около днешна
Битоля;. В римско време пак там е град Белазора – Бела зора.
Това дава сериозно основание на някои автори да предполагат

произхода на „бъл-гари” от пел - азги / бел – кари / бъл - гари.
Йордан казва, че при разгрома на хуните в 454 г. южно от
Дунав освен хуни се промъкнали и сакромонти, или преведено
от латински, свещени планинци. Свещени планинци няма, но
преведено на тракийски език това може да е и свети, бели, божи
планинци – бъл-гари. Както видяхме, определена форма на
произнасяне на бъл означава и бял. На тракийски език бял е и
suetul (светъл), в преносен смисъл - свят, свещен (сакрален).
На карта от осемнадесети век днешната река Буг е означена
като Бог. Това означава равнозначност на двете форми.
Основата на името на река Буг е Бу или Бо. Буг е вероятно
указателна форма - Бу-гът, Бу-га, Буг. (Реката, течаща на север
също е наречена Буг – западен Буг.)
На картата са посочени наименованията на селища: БIьлград,

Болград, БIьлогородка, ВольIн, ВIьлгород, Буда, БIьлчун,
Буковина.
В региона са известни още племената буленси, обуленси,

волиняни, бужани, боиски (до р. Дунав, според Приск).
Народът Дуло (дулеби) на картата е разположен в обширната
област Волиня, древната Вулгария или България. Там е и
племето с име вольIняни. Не трябва да се търси и друг смисъл
извън бул - бол - вол на племето волохи - влахи.
От формата Буг – Бог е и формата божи – божани, Божа.
От източниците са известни и наименованията на антския
вожд Буса или Божа (375 г). В 488 г при сблъсък с остготите
при река Улка загива българинът Бузан (Божан). Виж същото
тракийско име в гръцки запис като Бузас, Бузис (Βύζος, Βυζας,
Βυζης).
Съществена е, имайки в предвид района на произход на
племето долоби-дулеби и формата бургари, от епирската дума
бур-мъж 4 и кар-планина, при възможното преминаване на р в л.
След всичко изложено смисълът на българския етноним
приложим върху едно множество от племена може да се приеме
като синтез на случили се и съществували в различни времена
събития и по тази причина в различни времена да е бил
натоварен с различно звучене и смислово значение: народи от
планините (бул-гари – балканци), бели балканци (бъл-гари, бел-
гари), религиозно-политическо обединение (бол-гари, бул-гари),
вероятно прозвище от римляните (бул-гари, вул-гари). Някои от
смисловите значения за един наблюдател (римляните, гърците)
може да са верни, за друг (балканските племена, наричани
българи) в определено време да нямат или да имат друг смисъл.
Във всеки случай гореизложеното показва убедителни
възможни варианти за балкански произход на етнонима.
В религиозният аспект българи вероятно е звучало и така,
както днес звучи думата християни. Това е причината за
разпространението на името на територии, заселвани от
различни племена или народи от Кавказ до Тиса. Същото важи и
за планинци, балканци.
Като „на бога (принадлежащи”), „божи” е заучала и думата
боила, боили, не случайно боили присъства в три от известните
български титли: багатур боила колобър, колобър боили
колобър, кана боила колобър. Т.е., боила се прилага както за
военни (багатур), така и за административни (кана боила) и за

духовни звания – колобър боила колобър.
Боила е производна от бол, боул (βοιλα, βοηλα, βουληα,
βουλιας, βωυλε, βοιλαν, βουλις, bula, boilas, bule). 5
В родов смисъл в определено време боила е звучала и като
българин.
От тюркските народи българите взаимстват тристепенната
форма на титулуване, както е в посочените случаи,
„българския” календар и някои военни титли. Причините и
механизмът на взаимстване ще проследим в следващата глава.
Във връзка с боила, боили нтересен е етнонима на думата БОГ

в смисъл Господ, с която е наименована и река Хипанис (Буг).
Фонетично за Европа могат да се посочат няколко основни
обособени групи на името Господ:
1. Гръцки: θεός; италиански - Dio; латински - deus; френски -
dieu;
2. Английски: God; немски: Gott; шведски: gud холандски:
God
3. Руски - Бог; полски - Bóg; словенски - Bog; хърватски - bog;
сръбски - бог.
Съществува праиндоевропейска форма - bhag - правя; др.
перс. - baga; авест. - baɣa - господ; др. инд. bhájati; бактр. βαγο
– господин; срв. иран. *bagas - господин, бог, господ.
Приема се, че бог при славяните произлиза от „индо-
европейското” bhag, а когато това звучи неубедително –
англичаните, немците, французите и италианците също са
индоевропейци (God, Gott. Dieu, Diu) - казва се, че бог при
славяните е иранска заемка – от иранското baga, въпреки че
персийското е xodā. В същото време според лингвистите
славянската форма не може да бъде сродна с иранската, защото
съдържа кратко о пред g, а според тях преминаване на а в
кратко, ударено о противиоречи на лингвистичните правила.
Т.е., бог не може да произлиза от baga. Въпросът остава открит,
но едва ли някой учен би рискувал да обяви, че древните
корени на славянското слово БОГ са се появили в региона
Мала Азия – Балкани от необичайното обожествяване на

един идол в периода първи – четвърти век, съществуващ още
от времето на неолита – бо, боу, болентус. А причините за тази
необичайност са може би чисто емоционални – името Ζαβαδιο
‐ Сабад(иос), Ζαβαδαζιο ‐ Сабасиос (Sabadio, Sabazio, Sebezi), е
равностойно на тракийската дума сабади (sabadi), или
старобългарското "свободь" - свободен. (Индоевропейско
swobodio-s). Сабазий, „когото траките честват с великолепна
религиозност”.
„Божеството достойно за роби”, „божеството Либер (liberte -
свобода) траките наричат Сабазий” (Макробий).
Нищо ново под слънцето, народите от Мизия и Тракия от
древни времена при опасност от юг са пресичали р. Дунав, така
са правели и хъшовете на Вазов, а преминаването на Дунав от
Ботев е бледо подобие на варварските вълни, завладели
империята през трети и четвърти век. Варварите, които
римският войник убиваше като изображение на бик. Как е
изобразяван този бог и каква е била евентуалната иконография?
Може би това, което вече показах:
Знакът на отиващата си луна и обновяващото се слънце в деня

на зимното слънцестоене, изобразени и на трите релефа, са не
само денят, в който се принася жертва на бога, но и новата
рождена дата на сина на бога, Христос. Коледа - 22 декември,
зимно слънцестоене, един от тракийските празници сабат или
коледа.
Впрочем, защо от десетките култове в Империята само
християнството е обречено на гонения, (ако факта е верен)?
Отговорът е, защото Империята ясно е съзнавала, че става

въпрос за две форми на една и съща съпротива.
Както видяхме, тракийските имена включват името на бога
Зевс - Ziper, Zipyrоn, Zeipyrоn, Zipyros, Zeipyros, Ziepyrus,
Zypyr. Но има и такива, които включват Бол или Бал. Според
изследване на Н. Тодоров името Балакар е второто по честота
срещано име в Македония след това на Аминта. Името е гръцки
запис, при гърците липсва звукът ъ, това е и една от формите на
името българин – бъл - кар, без да има смисъла, който влагаме
сега. То е можело да означава и бял планинец, и бик от
планината, и просто планинец.
Храмът на бесите на името на Дионис бил срещу връх
Zilmisos, а неговия върховен жрец носел името Вологес.
А. Тодоров определя като тракийски имена поредицата: Βalasl,
Βale, Βalla, Βalio, Βalo, Βallion, Βallion, Βaltio, Βalabia, Βalabio,
Βolan, Βola, Βolio, Βolion, Βolo, Βuze, Βula.
Ballan се определя кат тракомизийска дума от IV век.
Вл. Георгиев посочва Βαληος – Balios като епитет прилаган
към името на Зевс и Сабазий с препратка към Βαληος като ср.
фригийско Βαλ(λ)ην – цар.
Имената на показаните в предната глава мъдреци от базили-
ката на Sant'Apollinare в Равена са именовани Балтазар, Гаспар,
Мелхиор. Колкото и непривично да изглежда, името Балтазар
съдържа в себе си тракийските имена Балтио и Сар. Близкото
на Балтио също е Балиос – цар. Тракийската дума сар означава
глава, откъдето идва и главен, цар. Гаспар - светло момче –
(gaist –латв. светло, per – трак. момче, дете). Което оправдава
тракийския характер на облеклото на тримата мъдреци от храма.
Образът на бика се среща и в други гербове - в родовия герб
на унгарския дворянин Балас, в полски герб, в гербове на
градовете Калиц и Познан. Не намирам нищо странно в това –
напротив, потвърждава факта, че Черняховската култура не
може да се разглежда по друг начин, освен като предславянска
култура.
В герба на Украйна е останал само лотосът и един стилизиран
символ, който смътно напомня изображението на глава на бик.
Смята се, че това е тривръх жезъл, изписван по-

късно и на руски монети.
А също така луната в основите на кръста в
православните черкви.
„Българския знак”
Наричат го български знак или знакът на българите. Намиран

е най-често в черкви, скали, по каменни блокове в Плиска, сам
или с други знаци. В смисъла на казаното той си има своето
обяснение: стилизирано изображение на закрилника на балкан-
ските народи - бика и колоните на неговия храм – или храмът на
Духа от бога Зиези - Сабазии. Това е храмът, обикновено
изписван на скала или камък, от който българите са отправяли
своите молитви.
На показаната черква – кръста е между рогата на бика.

На розетката от Плиска (в ляво, най-
горния сектор) изображението както на
кръста, така и на символа под него могат
да се приемат също като изображение на
храм. В този пример тракийският храм е
врата, над която или пред която е
стилизираният символ на Сабазий - Y. Да
си припомним храмът в Свещари. Кръста между рогата на бика,
с който вече се запознахме указва за време, в което двете
религии се опитват да намерят невъзможния консенсус.
Друго предположение е тезата, че розетката изобразява и
дните от седмицата, тъй като знакът Y на сектора отдясно би
могло да означава Сабазий – (сабата - събота), а храмът –
неделя.
На показаният по-долу печат, публикуван от Рашо Рашев с

надпис „Печат от Плиска?” ясно се вижда „българският знак” с
кръст.
Трудно мога да бъда убеден, че стилизираните изображения в

основата и отстрани не са символични изображения на рога на
елен и черепи на бик, подобни на тези от Варненското
съкровище.
Въпросът с храмовете е изключително интересен. Би могло да

се предположи, че част от българите от Първата българска
държава (всъщност, втората, тази на Аспарух) са останали верни
на духа от Бога, Зиези. Ако погледнем ранните храмове на
Плиска, ще видим, че те са от известния тип стая в стая.
Всъщност, те са оригиналното продължение на тракийските
практики и вярвания към бога. Вътрешната стая, това е храмът
на тайнството, светилището, в центъра е изграден жертвеник.
(Един от жертвениците е с формата на кръст). В тракийските
могили това пространство е самата могила, стаята на тайнствата,
в която са извършвани ритуали и затова вратите се затварят
отвътре. Там е и така нареченото каменно ложе; фактът, че то е
от камък не е случаен. Изображенията на Митра са в пещери,
тайнствата са извършванини на тъмно, под светлината на факли,
в християнската религия сега по същата традиция се палят
свещи.
Олтарът в православната черква не е нищо повече от друга
форма на тракийската практика. Ето какво се казва за
предназначението на олтара: „В центъра на олтарното
пространство се намира действителният олтар, по-точно
светата трапеза, жертвенникът. В християнската традиция
трапезата служи за извършване на безкръвната жертва

(евхаристията) с хляба и виното - кръвта и тялото Христови,
завещани от Христос (преди това, с кръвта на бика). Св. трапеза,
заемаща центъра на олтара, се превръща по-късно в неподвижна
и става свещен предмет. Едно от свещенодействията на
епископа е освещаването на жертвенника, което е само негово
право.”
В „езическите храмове” от Плиска и Преслав олтарът е във
второто, вътрешно помещение на храма.
„Езически” храмове от Плиска, Мадара и Преслав
Скица на същия план на светилище е открит на саркофаг от

Буковина, Укрйна. Там, където е била Стара Велика България.
На този план са изобразени и пет еднакви символа, подобни на
череп с рога, вероятно подсказващ, че става въпрос именно за
светилище. В дясно - същите изображения от Мурфатлар,
Преслав, Писан камен, Кратовско (по И.Т. Иванов). На адрес
http://samoistina.com/3/mugel.htm могат да се видят и впечатляващи
със своята идентичност образци на жертвени олтари от

Белгород на Днестър (1) и същите в Плиска (2), Бургас, Варна.
1 2
Изобразените по-горе скици на каменни блокове очевидно указват

място на жертвеник или импровизиран храм, понякога означаван само
със знак
В „Праславянските племена” Чавдар Бонев показва

тракийската основа на редица названия на съвременното
християнство: от кръглия (в Сармизегетуса на даките,
подмогилните храмове) тракийски храм и предславянското
ΚARK, (KERK), кръг извежда славянското църква, германското
Kirche - „църква”: KERK(A) > KERGE > KERHE > KIRHE;
английското CHURCH. Според него „терминът църква е
разпространен у всички славянски народи – православни и
католически. Това показва, че той е съществувал у тях преди
покръстването им по източноправославен или римокатолически
обред.” (Подобен кръгъл храм има и в Плиска, за кръглите
храмове виж http://ziezi.net /sarmizigetusa.html)
От праслав. дума за монах – KOLOSTA с добавена наставка -
AR е получено понятието KALOSTAR със значение „обиталище
на калости – манастир” е германското Kloster - манастир.
Гръцкото и немското название за монах MANDRIT
(архимандрит) имат праславянски произход – от праславянския
(тракийски) корен MANTRA – MANDRA - „мъдър, мъдрост” и
добавена наставка - IT.
Вероятно такъв е бил и смисълът на храмовия комплекс при
Мадара – обиталището на мъдрите.
До тук описахме основанията за тракийски – балкански
произход на бог, Исус, Христос, черква, манастир, монах,
мандрит, понятоята дух от бога и син от бога.
Наследеното понятие „дух от бога” по-късно създава лоша

шега на християнството – безконечния спор за триединството на
бог, дух и син, споровете за единосъщ и подобносъщ на бога, за
Символа на вярата. В исляма например такава постановка и
проблем липсват.
Наличието на титлите боила колобър в титулния списък на
българите от Първото българско царство ни връща във времето
на ранното християнство, когато Орфей е добрият пастир,
боколос. Идеята за християнския боколос е присъща на
заддунавските балкански племена, тя е силно свързна с
балканската традиция и е твърде далеч от развиващия се канон
на християнството след четвърти век на самите Балкани.
Християнският канон е създаван постепенно във времето.
Борбата за канона е отражение на борба за власт. Във
водовъртежа на тази борба попада и Новата българска държава.
Каквито и да са били вярванията на българите, те винаги ще се
окажат неканонични, защото трябва да са подчинени на Рим или
на Византия. Мнимото „покръстване” на българите през девети
век е една игра, чиято цел е била намиране на независимо място
на българите в новия свят. Уви, вече е било късно, духовния
свят на вярата е бил разделен между Рим и Византия.
Бележки:
1
А прорицателката в Делфи е била Пития, или както пише П.
Атанасов, тази, която е питана. А отговорите и – оракули. Или
българската дума оратим, говоря, казвам. Храмът в Делфи е от векове,
следователно, пития не може да бъде лично име.
2
За някои автори горното е аргумент и обосновка на твърдението, че
дунавските гети, това са потомците на древните хети.
3
Все пак, изглежда става въпрос за народи най-вече от западните
Балкани – Македония, Епир, Тесалия, Илирия.
4
Според Дуриданов – бур – тракийска дума – мъж.
5
Боила. Думата се среща като βοιλα, βοηλα, βουληα, βουλιας, βωυλε,
βοιλαν, βοκλια (в ητζβοκλια), βουλις (в σουρσουβουλις), bula (в
Zergobula), boilas (в zerco boilas), bule (в cerbule), а в старобългарски
преминава като былiа и в новобълг. като болярин, в руски като боярин,
а в румънски – boier. (Текста е на Ж. Войников).
Още за българите
По същото време, когато Йоан Малала пише за българите -

към 550 година - Захарий Ритор отбелязва: „Страната Базгун ....
се простира до Каспийските врати и морето, които се намират в
земята на хуните. Зад вратите живеят бургари, които имат свой
език и които са народ езически и варварски. Те имат градове. И
Аланите – те имат пет града.....Авнагури – народ живеещ в
палатки. Авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хазар,
дирмар, цирургур, баграсир, кулас, абдел и ефталит - тези
тринадесет народи, живеещи в палатки, за храна ползват месо
от животни (домашни), също риба и диви животни и всичко
което с оръжие добиват.” Захарий Ритор е църковен историк,
получил образованието си в Александрия и Бейрут, служил е в
Константинопол.
В горното сведение е интересно изписването на името на
българите – бургар. Дуриданов твърди, че бур е тракийска дума
и означава мъж, човек. Албанската дума бур е със същото
значение. Вл. Георгиев твърди, че албанският език е
последващото развитие на тракомизийския. Дори и в този вид
името означава хора от планините, планинци. 1
Българи и кутригури имат все още еднакво окончание на
името – гар, едно от посочените племена е с окончание гур: при
Ритор се различават ясно племената с окончание гар и гур.
По-късно (седми век) арменски автори добавят сведение за
българи в Кавказ, чийто преселения някои историци определят
към втората половина на четвърти век (към 370 г., началото на
хунската експанзия), а други към II в. пр. Хр. (II в. пр. Хр. , 168
г. Македония е завоювана от Рим). Сведението остава спорно.
Ако погледнем приложената на следващата страница карта,
едно такова обширно присъствие на българи в такъв огромен
пространствен и временен ареал показва, че не може да става
дума за едно племе, освен за обединение на различни племена в
една общност под едно име. Дори да приемем като факт едно
възможно активно присъствие на българи в района на Кавказ,

данните показват такова не там, а в региона на запад от река
Днепър. Заслужават внимание отбелязаните години –
присъствие двеста години преди Аспарух и доста преди първото
нашествие в региона на племто оногури (463 г.), прието от
историците за тюркско. Това е и причина, да се смята, че с тях
евентуално пристига и друго тюркско племе с име българи.
С триъгълните флагчета са означени споменаванията на

българи от Теофан и Ритор. От картата ясно личи региона на
трайно присъствие и действия на българите на Балканите. И как
би се реализирало това присъствие, ако Велика България беше
зад Азовско море? Още веднъж ще отбележа, че въпросът за
мястото на Стара Велика България в продължение на пет века -
на изток или запад от Азовско море – е изключително важен.
Ако България е на запад, тя влиза в ареала на Черняховската
култура, която е културата на балканските бежанци.
За това, откъде са се появили оногурите, обяснява Теофилакт
Симоката. Говорейки за тюрките, той пише: „Само Бакат,
някога построен от уногурите, бил разрушен от земетресение и
Согдиана изпитала мор и земетресение.”
ОЩЕ ЗА БЪЛГАРИТЕ 133
Историците приемат, че унугури в случая е името на

оногурите, и че от този цитат се разбира, че те са тюрки.
Тюркско номадско племе, което преди 460 г. строи град в
Бактрия (?) и което бяга от тюрките заедно с аварите. Симоката
пише това, когато изтокът до Дон наистина е бил зает от тюрки.
За строителството на градове от балканските народи в Бактрия
ще говорим малко по-късно.
След 100 години, към 570 година земите на изток от река Дон
попадат под власта на разширяващия се тюркски каганат, под
натиска на запад от Дон се преселва племе авари, което заема и
земите на българите. Под зависимоста на каганата попадат и
племената утигури, оногури и кавказките българи. Над сто
години е тюркското господство над тези племена. Характерно за
политиката на каганата е относителната самостоятелност на
завладените от тюрките племена. Основното им задължение е да
участват със собствни войски в структурите на тюркската
армия. Подобно стогодишно участие и сътрудничество
предопределя наименованията от тюркски характер на звания,
оръжия и титли и в местните армии - утигурски, оногурски, на
кавказките българи.
Казано накратко, за сто години се извършва тюркизация на
цитираните племена на военно-административно ниво.
Към средата на седми век в резултат на разпадането на
тюркския каганат надмощие над българите на изток от Дон
взема Хазарското ханство, част от българите заедно с оногурите
са принудени да се оттеглят на запад. Ето какво пише за случая
хазарския каган: „Ние водихме война с народите, които са по-
многочислени и силни от нас, в-н-н-т-р. Но с божия помощ ги
прогонихме и завзехме тази страна. Те бягаха, а ние ги пре-
следвахме, докато не ги принудихме да преминат през голямата
река на име Дунав”.
Под в-н-н-т-р историците разбират оногурите. Тук каганът не
споменава името българи. Но в сведение на Анани Ширакаци се
казва: „И [има в Тракия] две планини и реки – едната е Даноб,
която се дели на шест ръкава и образува езеро и остров, който се
нарича Пюки. На този остров живее Аспар-хрук, синът на Ху-
брат, който избягал от хазирите от Планината на булхарите и

отишъл и прогонил на запад народа на аварите и се заселил
там.”
И именно Аспарух от рода Дуло, с изградена по тюркски
образец администрация и армия съвместно с тюрките оногури
петстотин години след установяване на река Буг на племена, по-
късно наречени или наричащи се българи успява да създаде
новата държава Дунавска България.
Оногурските племена остават в североизточната част на
България, там са и някои археологически находки, за които се
смята: те са прабългарски – т.е., тюркски. На някои географски
карти тези области са означени с името „черна България”, или
Оногурия.
„Nigra Bulgaria” e надписа на картата в района на Добруджа.

„Забележи, че българите по древному се наричали они (уни или
оногури)" – това означава бележката под надписа „България”. Картите
са на Гилермо дел Исле, 1720г. Същата бележка четем под надписа
„България” на карта на Фра Мауро. Картите са съставени по писаното
от Константин Багренородни за българите.
Част от археологическите паметници, които историците и
археолозите смятат за прабългарски, са вероятно паметниците
на изгонените от хазарите оногури, и разбира се, не само техни. 2
А всъщност, „прабългарска археология” е навсякъде из
Балканите от Добруджа до Епир и Тесалия. Тя е „невидима”,
защото е близка и неразличима от тази на местното население.

Не случайно, специално за керамиката специалистите наричат
черняховската керамика близка до римската провинциална
керамика – т.е., тази, която се е произвеждала в римските
провинции на Балканския полуостров. Това е друга, обширна
тема, тя беше разгледана в определен обем и начин в „Траки,
готи, славяни” в светлината на черняховските археологически
паметници.
Наследница на Черняховската култура след първото голямо
преселение на нейните обитатели към Балканите, Панония,
Апенинския и Иберийски полуострови в така нареченото
Велико преселение на народите е Пенковската култура. Тя заема
именно земите на последната българска държава зад Дунава и
съдържа в себе си част от археологията на Черняховската
култура. Ето какво пише за нейното изчезване археологът Рашо
Рашев: „Забележително е, че всички тези находища, както и
Пенковската култура и паметниците от групата Сивашовка
престават да съществуват към края на VII в. Важно е да се
отбележи, че в напуснатите пенковски селища не са установени
следи от насилствено изоставяне, от разрушения и пожари.
Изглежда, едновременно или с малка разлика от време
населението на тези земи се оттеглило и потърсило други
убежища.”
Едно от тези убежища са земите на днешна България.
Преселването става постепенно, включително и в осми век. Не
трябва да се забравя обаче, че масови преселвания на същото
население от същата култура към Балканския полуостров са
започнали още от шести век по времето на Юстиниан, както
показват източниците и археологията. 3
И тук е време освен мита за българите тюрки да споменем

един друг мит – Хунския мит. Първата фалшификация е към
съобщението на Дионисий Перигет от втори век за хуни до
Каспийско море – името труни е преведено като уни. 4 Това име
беше основен аргумент в теорията за Азиатския произход на
хуните - хиунг-ну от Азия били бежанци в Европа (хуни, уни).
Едни от първите подробни сведения за хуните са тези на

Амиан Мерцелин (353–378). Той говори за хуни „оттатък
Меотида – Азовско море”. В коя посока оттатък? Още по-рано,
във втори век Птоломей ги отбелязва над Северното черноморие
между бастарните и роксоланите.(1) Бастарните са описвани
винаги като племе близко до р. Дунав (Страбон, Книга ІV, 3, 12
- „Съседните на трибалите племена са скитите, бастарните
и савроматите”; трибалите са племе в Мизия) и източните
Карпати, роксоланите – винаги западно от Днепър. Галският
християнски поет Сидоний Аполинарий („ІІІ - IV в. сл. Христа”)
изброява хуните между паноните, неврите и гетите.(2) В
„Анонимен римски хронограф” от 354 г. за произхода на
народите хуните са изброени заедно с траките и илирите.(3) На
представената вече карта съставена по данните на Птоломей
хуните са над българите на река Буг. Непосредствено до
българите ги поставя и Йордан.(4) Едни прости сметки за дните
на пътуване по описанието на Приск до столицата на Атила от
Панония на изток показват, че тя е някъде между Днестър и
Днепър, но не и зад Днепър.(5) Виждаме, пет независими
източника поставят хуните винаги западно от Днепър.
Археолозите предпочитат все повече да говорят не за хунска
археология или археология на хуните, а за археология на
хунското време. Това е показателно и означава, че няма
достатъчни данни да се нарече който и да е археологичен
комплекс хунски. След разгрома на хунския съюз хуните на
Ернак, по-младият син на Атила, се заселват в Малка Скития
(Добруджа), Емнетзур и Ултидзур, негови еднокръвни братя,
завладели районите на Вит, Искър, Лом в крайбрежна Дакия
(северозападна България), но кой български археолог може да
каже, че има следи от азиатски хуни там? 5 К. Амброз твърди, че
всички северокавказки паметници от хунското време са
оставени от местното население, а не от азиатски хуни; А.
Добролюбски направо твърди, че е невъзможно убедително да
се отделят хунски, аварски и български погребения в степите на
Северното причерноморие: „Това е факт – такива факти в
Северозападното причерноморие няма”. Авторът има впредвид
приписваните на хуни, авари и българи характерни елементи на

тюркската погребална практика.
Ситуирането на хуните във втори век в земите между Днепър
и Днестър според описанието на Птоломей, а по-късно от това
на Приск и Йордан автоматично изключва всякаква възможност
за наличие на хунска археология, различна от Черняховската. А
в своята основа черняховската археология е балканска. (Виж
„Траки, готи, славяни”.)
Като най-характерен хунски елемент се смятат т.н. хунски
котли.Различните типове подобни артефакти са разпро-странени
от Северното причерноморие до Китай „в скитско време” и
археолозите не случайно ги наричат „скитски тип котли”.
Разпространение на „скитски тип”

котли по Л.С. Клейн в Северното
причерноморие
По-късният, цилиндричен тип се приписва на европейските

хуни. В Европа, главно в Румъния, Унгария, Германия и Полша
са открити малко повече от двадесет. И само един е открит в
северен Китай. И един в Република Коми. Естествено, никой не
говори за произход на тези котли от Коми.
„Хунски” цилиндрични котли „от времето на хунската археология” и

единственият подобен котел намерен в областа Xinjiang, Northwest
China. Останалите са така наречения скитски тип, аналогични на тези
от Северното причерноморие.
(Според мен този тип висок котел си има своето естествено

продължение и то изключително и само в Русия, като така
наречените високи руски самовари. Приликата е поразителна.)
На територията на Европа не е намерена нито една „стрела с
пищялка”, каквито са притежавали т.н. азиатски хуни, а
многосъставни лъкове, незначително количество намерени в
Европа, считани също за техни са притежавали и сарматите.
Известният съветски историк Артамонов пише: „От хунските
племена, установили се в степите на Източна Европа, най
значителни в това време са акацирите.”
Странна история: съветските и руски историци виждат
прилика на името хуни със сюнну, нsiong-nu, хиунг-ну, гсиен-
ну, според прочита (да не говорим изписвнето) на един древен
китайски йероглиф, но не виждат прилика с изписаното от
Апиан в първи век племе хαόνων - хаони 6 и област Хаония в
Епир; или приликата между споменатото „значително” племе
акацири и племето агатирси, описано от Херодот, обитавало
също така и територията на днешна България.
Карта, на която племето агатирси е в

земите на България до Родопите;
Свидас, „племе, живеещо до плани-
ната Хемус”; Херодот – „техните
обичаи са сходни с тракийските”.
Ако започнем разговор за хунските имена 7 – грубо казано,

там трагедията е пълна. Абсолютно никакъв признак за тюркски
или алтайски произход. Хунското име на известния вожд -
Баламер или Валамер е комбинация от Бъл, Въл и мер –
тракийска дума означаваща велик (виж тракийските имена
Карсимар и Беримар. Вече казахме за масовото
разпространение на името Балакар, което си е Баламер, но
вместо велик е използвана добавката планина). Хунското име
Харатон е име на епископ от Мала Азия от четвърти век; името
на хунския вожд Улдин е сходно с по-късното Пълдин,
(Пулподева, Пловдив). Самия Улдин е баща на Октар (окто –

осем; Октамасад - племенник на тракийския цар Ситалк).
Улдин е и дядо на Атила; Керка (Кера, щерка) е жена на Атила.
Наставката ла от Атила и Ругила е типична за тракийските
Садала, Сетейла, Дизала.
Приск бива учуден, че в стана на Атила среща грък (елин),
воюващ на страната на хуните. Но въпросът има и друга страна
– и самите гърци са потърпевша страна в двубоя с Рим – на
Балканския полуостров, полисите на Мала Азия и Черно море; и
не са ли голяма част от имената на участниците от различните
коалиции – готи, хуни – с гръцка основа? Готът Теодорих
Велики например – в превод от гръцки - божи дар.
На тази оброчна
плочка на тракийския
конник е изписано
името Atilios. Тези
оброчни плочки съще-
ствуват у нас до
четвърти век. Атила е
живял в пети век.
Имена, близки до това
на Атила са имената на скитския вожд Атей, Атал, царя на
Пергам „син на бика”, и „носещ бичи рога” според Павзаний,
митичния Атис от Мала Азия. И общоприетия произход от Ата,
баща - отец, баща, ата-баща (трако-пеласг), ати-майка (сан-
скрит). 8
Хуните не са оставили собствени
монети, има само няколко късни
образа на Атила обединени под
знака на свещения бик. Това е релеф
на Атила, вероятна реплика на
релеф от 16 век от Павиа, Италия.
Защо Атила е изобразен с рога? И
какво е монголоидното в този
образ? Един много красив,
благороден „балкански субект”.
Оригиналното изображение от Павиа, други известни изображения

на Атила – всичките под знака на бика.
Името Ерник в Именника на българските канове се разглежда

като сина на Атила, наричан от Приск Ерни. Но логично ли е в
такъв документ да присъства Ерник-сина и да отсъства Атила?
А може би Атила трябва да се разглежда като псевдоним?
Име или псевдоним е Атила? Псевдоним от Ахил?
Като мотив и обяснение на връзката може да бъде масовото
разпространение на топоними в Северното черноморие с името
на Ахил; те се срещат повече там, отколкото в Тесалия,
родината на Ахил. Съществува остров на Ахил до устието на
Днестър (Страбон), „дромос” (нос) на Ахил до река Днепър,
село Ахилейон до Фанагория, а на отсрещния, западен бряг на
Керченския провлак град Мермекион. Легендите за „водача на
мирмидонците” стигат до там, че Ариан казва в своя
„Периплус”, че „Ахил Пелеев, бил скит от градчето
Мирмикион”. Скит от Кримския полуостров, защото и според
Дион Хризостом полуостровът отдавна „бил скитизиран”,
въпреки че тамошните гърци все още почитали Омир и героите
на „Илиада”. При едно толкова силно почитание - както в
неговата родина - Балканите, така и в Северното черноморие, не
е ли изкушение да се наречеш Победителят Ахила? Ахила,
Атсила, Атила. Допълнителен елемент в тази посока е близкото
съжителство на хаони и долопи (Ахил, произход от долопите)
както на Балканите, така и в района на Северното черноморие.
Като говорим за хунска лексика, известните четири (само)
хунски думи - квас, страва, мед и белегини - всичките са
балкански. Бита на хуните, описван от Приск не само напомня,
той копира украинските стари къщи, бани, шествия и обичаи. А

и Приск не нарича хуните по друг начин, освен скити.
До Иностранцев, един от първите лансирали идеята за
азиатски произход на хуните, никой не ги описваше като
монголоиди, напротив, виждали са ги като красиви европеиди.
В предишната глава показах монета с името на македонския
цар AESILLAS и предположих аналогията Asila – Atsila –
Achila. Името Aesil е много близо до живелият 600 години по-
късно римски пълководец Аеций (Flavius Aetius. Днес българите
го наричаме Аеций, но гърците нямат буква Ц – как са я
транскрибирали?). Роден в град Доросторум, днес носещ името
Силистра. Наричали Аеций „последния римянин”. Той бил
имперски заложник при хуните, а по-късно застава срещу
Атила като водач на римските войски в най ожесточената битка
между хуни и римляни, тази на Каталунските полета. От тази
битка няма победител, но от двете страни застават водачи,
корените на които вероятно са от един и същ народ, балканския;
с общ корен на името – Ахила – Аетсила – Аетсии. От двете
страни загинали 165 хиляди войни.
След краха на хунския съюз в 454 до 681 г. нападенията над
империята са наречени български и славянски, а воюващите –
българи и славяни. Народите на източните и западните
славяни. Но се случва и нещо неочаквано, след 555 г. от Азия,
страната Бактрия, се появяват нови хуни, за които ще говорим
след малко.
Друг един народ, аварите, е обявен също за тюркски.

Въпреки Симоката, който разграничава източните авари от 555
г., които описва, от европейските, за които Приск съобщава още
през 463 г., а Ритор също описва като съседи на българите до
Кавказ пак около 555 г.
Известни са европейските племена вар и аварини (виж.
Чавдар Бонев), град Аварик в земите на боите, келтски вожд с
името Авар, „Абарис, скит, син на тракийския цар Севт”, (по
Свидас – и после, откъде идва името Борис), легендарен
балкански персонаж по име Абарис (Пиндар, Херодот, Страбон,
Свидас), Абарис, скитски жрец на Аполон. Племе абри (обри -

руско название, абари, авари) в Илирия. (За генетичната
идентификация абри-авари виж бележка 21), Аварския кан се
казвал Баян. Но това име, Боян, е известно още от времето на
християнските гонения в Охридско по времето на Максимин
Тракиец (235–238 г.). (Димитър Цухлев. История на
българската църква, 1911 г.; бат Баян е брат на Аспарух).
Константин Багрянородни нарича аварите „славяни”, а и
аварският език „изчезва” така, както „прабългарския” – без
следа.
В „Монемвасийска хроника”, описваща завладяването на
Пелопонес от аварите четем: „Aварите били по род хунски и
български народ. Те имали коси много дълги, привързани с
панделки и сплетени, а останалата им носия наподобявала
носията на другите хуни.” 9 (За косите виж куретите, абантите,
войните от графиката от Крит, боксиращите се деца от Крит,
украинския и българския „чумбас”.) В същата хроника аварите
са наречени „славянски народ”, а като капак на всичко
Багрянородни нарича Атила “василевс на аварите”.
Остава да отбележим, че в резултат на това завладяване,
Пелопонес се „ославянил”, т.е., започнал да говори на езика на
славяните-българи. Още в началото на миналия век Иловайски
Д. И. (1832 – 1920) обръща внимание на факта, че именно след
българските нападения Балканите се „ославянили”, станали „по-
славянски”. От хрониката се вижда, че става въпрос за
аваробългарски нападения, никъде не се споменават славянски
племена, а Фасмер открива именно в Пелопонес над три хиляди
„славянски” топоними. 10 Остава открит големият въпрос, дали
тези топоними са донесени от авари и българи, или са продукт и
на „дивите балкански племена” от времето на Херодот. Защото
част от тези топоними обаче славяните на север от река Дунав
не биха могли да произнесат. Асен Чилингиров дава един
списък от топоними, извадени от Географска карта на Гърция,
издадена от Австрийската академия на науките през средата на
деветнадесети век, в която за райони на северна Гърция са
посочени топонимите Балъджа, Белъж, Бездън, Бъзово,
Бърдник, Вълчица, Дължница, Дървен, Жужъл, Забърдо,
Кръстен, Къщица, Мръчко, Стръково, Стръмен, Сърбица,

Трън, Тръстеник, Търново, Църква, Църквище, Чърнеш,
Чърница 11 . Много от названията са свързани с наименования на
растения, които наименования изобщо липсват при славяните на
север от р. Дунав – черница, бъз, чемшир, бръшлян.
Не е тук мястото за езиков спор, но най-кратката препратка за
нагледно представяне на българските особености в езика на
населението в Пелопонес е материала на Иван Добрев с
емблематично заглавие: „Славянската топонимия в Пелопонес
като извор на историята на българския език”. Което изследване
иска да каже – населението на Пелопонес е говорело на същия
език, на който говорят по-късно българите и използваните
звукови съчетания не съществуват на север от Дунав. 12
Вар и хуни. Бактрия. Историята показва, че разстоянията не

са проблем за придвижвания на хуни, българи, авари - те, или
части от тях биха могли да се намират като фантоми в
различни времена на различни места от Кавказ до Карпатите.
Нека разгледаме още една реалност и се опитаме да разберем
феномена. Поредицата имена бургар, куртаргар, авар до
Дербентския проход Кавказ (Ритор) повтаря до известна степен
поредицата от имена до Карпатите. За същите племена бегълци
ли става въпрос? Какво казва Агатий Миринейски? - "Хунският
народ в старо време живееше до Азовското море към изток, на
север от реката Танаис, и подобно на многото други варварски
народи живееха в Азия по планината Имауа (Имеон, Памир).
Всички тези народи се наричаха общо скити и хуни, а според
рода: кутригури, утригури, други ултидзури, а други буру-
гунди." Колкото и исторически фриволно да е казаното по-горе,
ето че и хуните си намериха място в поредицата бургар,
куртаргар, авар. И всички те живеели при планината Имеон,
днешен Памир. В древни времена Имеон се е наричала Болор и
Манас, Птоломей във II в. я нарича Имаус. Аемон, това е и
името на Стара планина, наричана от траките Aimos, Аемон,
Хаимус. А както показахме, според древните автори завое-
вателите-македонци обичали „да сменят” имената на планини и
реки при своето придвижване на изток. Голяма е вероятността

завоевателите да са дали новите имена както на Манас – Имаус,
така и на днешната Амударя, преименована в Оксус според
името на река Аксиус, днешната Вардар.
Руф Квинт Курций в „Историята на Александър Македонски”
описва истинските причини за войната му с Персия с думите на
Александър пред строените тракийски войни в самото начало на
битката с Дарий: „И вашата съдба ще бъде не безплодния труд
по стръмните скали на Илирия и Тракия, целият изток ще стане
ваша плячка.” Уви, вместо плячка, войните строят градове.
Само в Бактрия, в подножието на Имеон са изградени 8 според
Страбон и 12 според Юстин града на заселници. В градовете
новите заселници са колонисти от Балканите, вероятно и такива
от племената хаони, курети, абри. Немакедонските племена са
заселвани най-далече. Може би всяко племе е заемало отделен
град. Вероятно преселването е ставало и по принуда, защото
още при първия слух за смъртта на Александър, част от
колонистите побягват, три хиляди са убити. Второто въстание
от различни поселеня завършило с общо 20 000 убити според
Диодор. Тези цифри говори ясно за мащабите на колонизацията,
самата Бактрия е наречена „Гръкобактрия”. Някои успяват,
Северното черноморие е наводнено от персийски фиали 13 от
този период, а в България се появяват известните „тракийски
съкровища”, всичките от четвърти век. 14 Идват и годините 140 –
130 пр. Хр. и племената юеджи завземат Бактрия, нов повод за
бежанци. Хуни, куртаргар, авар и други племена, наричани
бургар, от Имеон, Бактрия в различни периоди се озовават до
западната страна на Каспийско море, Дербентския проход.
Според Приск Панийски към 463 г. в района на Кавказ се
появяват бегълци - оногури, сабири, авари, които пристигали от
север. Така е според Приск – не от Азия, от Европа.
Сто години по-късно според Симоката племената вар и хуни,
(авари и хуни), част от племената отер бягат от тюрките от
района на гр. Тавгас. и Хубдан 15 , построени от Александър
Македонски и се появяват отново в района на Кавказ. (Там,
според Симоката е и гр. Бакат, построен някога от оногурите в
подножието на Имеон, разрушен от земетресение.) Според

Самоката, тези нови авари и хуни (вар и хуни) се присъединяват
към споменатите от Приск „европейски авари” от 463 г. 16
Симоката е писал в началото на седми век.
Всички аргументи за тюркски произход на оногурите се
свеждат до твърдението, че наставката гур е „тюркска наставка”.
Примерът с кутри - куртаргар - кутригури показва, че това не
може да бъде аргумент: видяхме, че тези наставки се модулират
според езиковите нагласи на различните народи: кар – гар – гор
– гур със значение планина.
Очертава се следната реалност. От двете крайни точки на
един обширен регион, заключен между Карпатите и Каспийско
море се появяват в различни периоди идентични по название
племена, и причината е винаги, че това са бегълци. Тези бегълци
заемат началните, „входни” точки на рагиона, което е
естествено. Всичките те имат основание да бъдат причислени
към балканските народи не само поради имената, но и поради
обективната историческа логика да се намират там.
Естествено е обаче най-мощната групировка да е около
Карпатите, в региона на балканската Черняховска култура.
Като имаме в предвид произхода на източните хуни и
оногурите (уногури) от една и съща не толкова голяма област,
Бактрия, вероятна е и идентичност на двете племена. Вероятно
оногурите са преминали в Европа доста по-рано от 463 г
Интересно е и споменатото племе сабири, появило се заедно
с оногурите и аварите през 463 г., и споменато във втори век от
Птоломей като племе по поречието на река Танаис, Дон.
Неговата владетелка носи името Боарикс, еднакво с келтското
име Бойорикс (бележка 13), а нейният загинал съпруг, името
Валах (Балах). Прокопий ги нарича хуни.
Утигурите на изток от река Дон. Това са същите тези,

които сто години са подчинени на тюркския каганат. Има ли
балканско племе с подобно име? В древността река Вит, приток
на Дунав се е казвала Ут. Чавдар Бонев („Праславянските
племена”) твърди, че племето Ути, напускайки района на река
Ут, днешен Вит, след първи век основало в Монтения град

Утидава, известен от изворите. Вероятно и възможно е в
основата на утигурите да е наистина племето ути, (но не и
шумерското племе ути, според едно изследване на БАН).
Според техния вожд Сандалих, племето, в шести век базирано
на изток от р.Дон, е родствено на кутрите, кутригурите.
Вероятно е и наименованието Велика, всъщност Голяма Бълга-
рия да е дублетната форма на намираща се на изток от Дон
Малка България на утигурите. Любопитен е и фактът - в същия
район, Монтения, съгласно Птоломей във втори век e и племето
котенсии, с възможен произход от кути, кутри, кутригури
(кутрети, курети). 17 (Там е и царството на хуна Улдин).
Волжските българи. По-подробен анализ показва, че е

необходимо по-стриктно разделяне на историческото време на
земите на изток от р. Дон на два периода. Преди 570 година и
след това. Вторият период е времето, в който тези земи са
завладени от Тюркския каганат. Най общо казано тюркската
практика предлага независимост на завладените от каганата
племена в административен аспект и интеграция във военен.
Предполагам, че обширни степни райони на изток са били под
владение на българи и хазари. В тюркския каганат според
тюркската практика те са наречени ханства – ханство България
и ханство Хазария, включващи в себе си и нови тюркски
племена - пришълци. Така те са наречени и в географският труд
„Ашхарацуйц“ на Анания Ширакаци (610 – 685), където се
описват българите: „На север от него (градчето Никопс) са
народите на турките и булгхарите, наречени по имената на
реките: Купи-булгхар, Дучи-булкар, Олхонтор-блкар -
пришълци, Чдар-болкар. Сега са чужди на Птоломеос тези
имена.” (Естествено, във втори век не са били там.) Смесеният
характер на населението в тези ханства е и вероятната причина
за появата на дублетните форми „черни българи – бели
българи”, „черни хазари – бели хазари”. („Бели българи” не се
споменава от източниците, но явно е подразбирането.) При
оттеглянето на част от българските племена под хазарския
натиск на запад, тези от племената, приели названието българи

от названието на ханство България, продължават да носят името
българи, а територията – ханство България. Вероятно това е и
механизмът на създаване на „другата” България след Велика и
Дунавска, по-късната Волжска България, с преобладаващо
тюркско население, появило се в региона след 570 г.
Ако разгледаме историческите карти на България от времето

на Борис I, ще видим че те обхващат и земите на племената за
които говорихме по-горе – Македония, Илирия, Епир и част от
Тесалия. И не случайно дори и сега болшинството топоними с
името българи и България се срещат именно там. „Могат да
бъдат посочени следните по-характерни примери: λίμνη τοῦ
Βούλγαρα, Vulgaria (езеро в Акарнания), Βουλγάρινη (село в
Тесалия), Vulgar(is) (поток и планина в Тесалия), Βουλγάρα
(връх в Тесалия), Βούλγαρι (село в Халкидически полуостров),
Βουλγάρο (село в северозападния край на остров Тасос),
Булгариево (село северозападно от Смолян), Βουλγάρικο
(местност при Генадио в Епир).” 18 Имената са повече, отколкото
в самата България. Но причината не е, че са донесени от българи
в това краткотрайно присъствие, а че техния произход е оттам.
А ето какво пише в съвременните справочници за Акарнания,
в която е езерото България: „Акарнания (на гръцки: Ακαρνανία) е
историко-географска област на западното крайбрежие на
Йонийско море, в Етолоакарнания на континентална Западна
Гърция. Тя е малка, високопланинска, камениста и неплодо-
родна област. На север се ограничава от Епир чрез Амбрийския
залив, на изток от Етолия - от реката Ахелой, а на югозапад през
морето е остров Итака. През античността е населена с диви
племена.” Акарнания и Етолия са страната на куретите. Това
обяснява, защо в провинция Ахея римляните не включват Епир,
Тесалия, Акарнария и Етолия.
По-долу са данни от друг топонимен справочник:
Албания:
Булгари – село при сливане на реките Мати и Фани.
Булгари – село около г. Дуррес.
Булгарец – село до г. Корча.

Булгери – село в Северна Албания.
Тана Булгарити – село в северна Албания.
Булгериопол (Пулхериопол) – сега град Берат.
Гърция:
Булгарец – село до река Бистрица.
Булгарени – село на 5 км югозападно от Воден.
Булгарени – склон на планината Чакирка, в 12 км. югозападно
от Воден.
Вулгарини – село на 30 км на югоизточно от Лариса.
Блаца Булгарско – село в Костурска област.
Вулгар – планина с височина 1120 м на хребета Олимп.
Булгар – местност на 24 км югоизточно от Апоними.
Булгари – село на Халкидическия полуостров (по документи
от 1333 година).
Вулгарис – река в Тесалия, северозападно от Еласона (сега
Сарандопорис).
Булгара – планина около Трикала.
Болгара – село в Тесалия, северо-източно от Катерини.
Болгарели – село около град Арта.
Болгариево – село на 15 км северо-западно от Салоники.
Бугариево – село до град Сере (Сяр) (упоменато в 1309 г . в
грамота на ромейския император Андроник II).
Бургарико – село в Янинска област.
Булгаркьой – село до Димотишко.
Булгаро – град на остров Тасос.
Булгаро – село на остров Крит, на югоизток от Кастелиона.
Може ли някой български историк да каже кога и колко

време тези области са била владение на българска държава
така, че трайно да останат топоними не само на села, а и на
езера и върхове.
Една голяма част - никога.
Много по-вероятно е тези имена да произхождат от
коренното „диво” население на тези земи, за които думата
„българи” да е била нещо обичайно.
Понякога очевидното се вижда най-трудно.
Мадарският конник. Фигурата, изсечена в скалите на

Мадара може да се разглежда като едно силно доказателство за
верността на тезата от тази книга.
След всичко казано за народите на Балканите и българите
въпросът – кои, траки или българи построиха релефа, се явява
безсмислен. Все едно да се запитам – с коя ръка написах тази
книга. Друг е въпросът – кога. Има символи, които го адресират
към тракийското минало на региона, има и елементи, които
говорят за по-късен период.
По всички изображения на тракийските оброчни плочки и
тези на митризма присъства един неотменен елемент – кучето.
То присъства и до мадарския конник. Друг елемент, това е
змията. Александър Алексиев-Хофарт ("Изгубените кодове на
българите") утвърждава присъствието на змията до победения
лъв от релефа.
Има ли каменни изображения на битката на тракийския

Херос с лъв? Българските траколози достатъчно ясно са
осветили този въпрос. Обредните плочки - „двубой на конник с
лъв” съществуват, те са около десет, едно от изображенията е
намерено само на няколко километра от Мадарския конник.
(Виж Диляна Ботева, „Двубой с лъв” при изображенията на тра-
кийския конник: анализ на база данни”). Много ли са десет изо-
бражения на бой с лъв? Ако не, това не е традиция и Мадар-
ският паметник би трябвало да отбелязва някакво значимо
събитие. Не, не са много в сравнение с няколкото стотици други
оброчни плочки. Напротив, много повече са случаите и това е
традиция - изобразеният лъв заедно с кучето е помощник на
тракиеца в лова.
По-вероятният извод е, че паметникът отразява събитие. Кое е

това събитие, ако не победата над Византия, наследникът на
Рим. Тук може да се направи по-подробен анализ, но все пак,
разпространението на образа на лъв върху монетите дава една
предварителна информация, която указва Рим.
Може би следващите картини дават ясен отговор на въпроса.
На първият релеф лъвът и „романизираният Херос” (трети век),
намерен в района на с. Брестник, Пловдивско убиват бика.
На графиката от V век Исус е стъпил на змия и лъв,
олицетворяващ според автора на публикацията Рим. В ръката си
Исус държи книга с надпис: „Аз съм пътя, истината и живота”. 19
Всъщност, тази ранна графика ясно показва причините за въз-
никване и идейната насоченост на ранното християнство. Една
неизчерпаема тема, част от която е и смисълът на тази книга.
Рим, Балканите и Християнството

Колкото до претенциите, че паметникът на Мадарския

конник е наследство от изток, това е доста повърхностно
заключение, когато се отнася за един конен народ, какъвто са
траките с десетки изображения на конник – дори Сабазий и
Дионис у нас са изобразявани на кон.
Вестникарските сензация за „намерен Мадарски конник” в
Афганистан (бивша Бактрия) могат да се оценяват като
обикновено невежество. Десетки са изображенията в Иран от
четвърти век на конник, стрелящ в движение с лък, а до десния
му хълбок виси масивен колчан. Това се вижда и на
споменатото изображение.
Така че, проблемът е измислен и едва ли са необходими

интердисциплинарни експедиции за решаването му. 20
Има ли обаче научен труд, който подробно да анализира и

описва движението на балканските пемена на север вследствие
римската инвазия?
В четиритомното си изследване „Праславянските племена” д-
р Чавдар Бонев (Институт по балканистика), тръгвайки по
следите на топонимите на реки и планини, използвайки
обширен исторически материал за наименованията им през
вековете описва пътя на десетки племена, тръгнали по пътищата
в пространството от р. Дунав до Балтика и Елба. Корените на
тези топоними и наименования на племена са на Балканите и
Карпатите. Носители са балканокарпатските племена. Ново-
образуваната общност в този огромен регион той наименова
праславянска. Друг е въпросът, дали всичките тези топоними
са от това време, или една голяма част са доста по-ранни.
Неочаквани, шокиращи за сегашните ни разбирания факти от

едно впечатляващо изследване. 21
Оценен ли е един подобен труд от сегашната историческа
наука?
Не бих могъл да очаквам това. Нивото е твърде високо.
Бележки:
1
Може би това е смисъла на надписа „Мизия, тук е и България” на
картата на свети Йероним (347- 420), копие от карта на Евсевий (263
– 339) – Мизия, това е страната на хората от планинте, на планинците,
на българите, балкания. Или страната на белите балкани.
2
Не са само оногурите заселени по нашите земи. Полезно е да се
приложи и следния списък за Заселванията по българските земи,
което обяснява и езиковите включвания на думи на народи от Кавказ и
изток, които много езиковеди наричат прабългарски:
Константин Велики заселва готите на Урфила.
Синът на Константин Велики според Евсебий заселил 300 000 готи
(разбирай гети) в Скития, Тракия и Македония.
9 г. Даките ... започнали набези на римска територия. Но легионите
на Август унищожили грабителските отряди и убили трима техни
вожда. Пълководецът Гай Лентул минал Дунава и нанесъл удар по
варварите, като хванал в плен 50000 от тях. Те били заселени в
Тракия.
50-60г. Наместникът на Мизия Тиберий Плавт Силван Елиан изпратил
легионерите. Те окупирали Херсонес и цялото южно крайбрежие на
Крим. След това Плавт Силван предприел и поход отвъд р. Дунав. През
56 г. той достигнал до р. Днестър и присъединил към римските
владения град Тирас. А около 100 хил. варвари от Приднестровието,
заедно с «князете и царете» им, той заселил в Мизия.
Според Страбон (7.11): „Елий Катон пресели от земята оттатък
Истър в Тракия петдесет хиляди души от гетите, племе със същия език
като траките.”
През 376 г. под натиска на хуните до един милион готи се заселват в
земите на днешна България.
След всички тези заселвания на „германски готски” племена
балканите не проговориха на немски.
Йордан, „Гетика”, преселение на народите след разгрома на хуните:

„Готите, виждайки, че гепидите вземат за себе си хунските земи, а
хуните заемат своите стари места /вероятно Приазовието/, предпочето-
ха да си измолят земи от Римската империя ... и получиха Панония.
Тази страна е украсена с много градове, от които първият е Сирмий
(Сремска-Митровица, Сърбия), а последният – Виндимин /Виена/.
Савроматите, които ние наричаме сармати, кемандите и някои от
хуните се заселили в част от Илирия, на дадената им земя при град
Castra Martis - околностите на град Видин.
Скирите и садагири и част от аланите с вожда си Кандак получили
Малка Скития (румънската и българската Добруджа до Варна, устието на
Дунав.) и Долна Мизия. (Дунавската равнина от река Вит на изток. На
запад в това време дясното течение на река Дунав се наричало
крайбрежна Дакия.)
Ругите и много други племена изпросили за себе си Биция (град в
Тракия, близо до Черно море и Босфора и Акардиопол (Тракия).
Ернак, по-младият син на Атила, избра места в Малка Скития
(Добруджа). Емнетзур и Ултидзур, негови еднокръвни братя, завладели
(районите) Вит, Искър, Лом в крайбрежна Дакия (Северозападна
България).
Гепидите, със сила завземайки всички места от селищата на хуните,
овладели като победители пределите на цяла Дакия; и бъдейки хора
делови, не искаха от римската империя нищо, освен мир и ежегодни
дарове по дружествен договор”.
По-късно по българските земи са заселени разбитите авари /началото
на девети век/, още по-късно кумани, алани, печенеги, узи.
След такова смешение на народи, излишен е въпросът – има ли
следи от кавказки, ирански и други езици в българския език.
3
Показателна за събитията по времето на Юстиниан и процесите в
района на Молдова и балканите е книгата на Курта „Създаването на
славяните”. Основният извод на книгата е, че не става въпрос за
славянско население, възникнало в задкарпатието и впоследствие
преселило се на юг, а за едно население, съществувало дълго в
районана на изток от Карпатите и постепенно интегрирало се на
балканите, процес, започнал още при Юстиниан. Разбира се, ако
нямаме в предвид събитията от „великото преселение на народите”.
4
Ото Манчън-Хелфън, „Мир гуннов”, на повече от 700 страници се
критикува теорията за азиатския произход на хуните.
5
Изтъкване на отделни факти и пренебрегване на други – това са
методите на отделни историци използвани за доказване на тюркския
произход на българите. Типичен е случаят с изпозване като
доказателство няколкото образци от излъскана керамиката от Нойн –
Ула (Ст. Ваклинов, „Формиране на старобългарската култура VI – XI
век”.). Защото ето какво пишат руските автори за тюркската керамика:
„В погребенията от първата половина на първото хилядолетие н.е. на
Алтай в състава на погребалния инвентар керамиката практически
отсъства.” (Коновалов П.Б. Хунну в Забайкалье. – Улан-Удэ, 1976. – С. 198) .
„Керамика от селищните комплекси отсъства, както и публикации за
точно датирани древнотюркски селища. Находките на керамика в
поминалните паметници на Алтай са изключително редки.”
„Древнотюркская керамика Алтая „Г. В. Кубарев А. Д. Журавлева.
А това е така, защото номадските племена са използвали мехове,
дори през тринадесети век, описано достатъчно ясно в пътешествието
на Робрук и посочената керамика обикновено е внос предимно от
Китай. В същото време се отричат становищата за балканския
произход на същия този тип керамика, връзката и с керамиката от
балканокарпатската по своя произход Черняховска култура.
Отново цитат от Ст. Ваклинов: “Погребалният обред на богати и
бедни (тюрки) бил трупоизгарянето, което остава типичен
древнотюркски ритуал.
И отново руските археолози: „Интензивното изместване на стария
обряд (трупоизгаряне) с нов се отнася към първата третина на седми
век (Ю. И. Трифонов, Тюркологический сборник 1972 г. М., 1973, с. 351-374.),когато
трупоизгарянето престава да бъде „господстваща форма на
погребалния обряд на племената , влизащи в състава на първия
тюркски кагнат” (А.Д. Грач, Древнейшие тюркские погребения с сожжением, стр.
211), а обичайна негова форма станало „за редовите войни-номади
погребение с кон”. (С.Г. Кляшторный, Древнетюркские рунические памятники как
источник по истории Средней Азии, М., 1964, стр. 58, прим. 53.)
Бешевлиев, за да докаже монголския произход на българите
обяснява обстойно какви девташари има в Монголия, подобни на
същите от Плиска, но не казва нищо за същите в много по-големи
мащаби в западна Европа, датирани обаче в предисторическо време;
пак според него българите – тюрки според автора, имали обичай да
нареждат зад бойните редици жените и децата си, но не споменава, че
това е практика и на кимврите и тевтоните от западна Европа.
Така българските историци доказваха тюркския произход на

българите. Или накратко казано, историята е била винаги продължение
на политиката, а археологическите резултати – резултатно средство за
манипулация.
6
Апиан, „Римска история”, гл. Събитията в Илирия/ I-1.
7
Йордан съобщава („Гетика” 59), че готите охотно приемали хунски
имена. По-широкият вариант на това наблюдение е, че готи и хуни
имат някои общи имена, което като балкански народи е разбираемо. И
тук като допълнение ще забележим, че „сарматите приемат германски
имена”. Не готски, а германски. Което си и означава, че Йордан прави
разлика между готи и германци.
8
(На http://sparotok.blog.bg/politika/2009/12/23/ezikyt-na-hunite. 460402
виж повече за езика на хуните.)
9
Вече споменах, че още при Юстиниан в шести век започва
придвижване на племена от север в империята и потдържани от една
от двете местни „партии”. Ето какво пише за тях в „Тайната история”
Прокопий: „Най-напред привържениците на цирковите партии
възприели нов начин на носене на косата, защото я остригали съвсем
не като другите ромеи. Те именно не докосвали мустаците и
брадата, но ги оставяли съвсем свободно да растат, както винаги
това правели персите. Косата на главата пък я остригвали отпред
чак до слепите очи, а отзад безпричинно я оставяли да се спуща
колкото може по-надолу, както правели масагетите. Поради това
този начин бил наричан „хунски”. Наметките им, шалварите, и
повечето от обувките им съотведствуват на хунските по име и вид.”
10
http://www.promacedonia.org/en/mv/index.html
11
Асен Чилингиров, „Готи и гети II”, стр 188.
12
Това разселване не е започнало и свършило с аварите. В Мана
сиевата хроника четем
„При царуването на Анастасий (491-517 год.), започнаха българите
да завземат тази земя, преминаха при Бъдин (Видин) и първо
започнаха да завземат долната земя Охридска и след това цялата тази
земя.”
Потвърждение на казаното от хрониката е сведението от Равенския
космограф, което макър и късно – края на шести век, т.е., когато
Аспаруховите българите вече са били в Мизия, казва и за Македония,
и за Тракия: “В Тракия, Македония и долна Мизия само българи

живеят, които са излезли из гореспоменатата Скития.”
13
Щукин М.Б., Еременко В.Е. К проблеме кимвров, тевтонов и
кельтоскифов: три загадки
14
Част от артефактите, наричани „тракийските съкровища” говорят
чрез своя източен произход преди всичко за балканско присъствие
на Изток, в Персия. Всички те отразяват както реални физически
обекти от Персеполис и Бактрия, така и митове, чийто характер е
безспорен и не се срещат на Балканите под никаква форма. Показаното
е само малка част от материалите по темата.
Релефи. Фигурата от Боровското съкровище и ритонът от Фили-
повка, за Русия е безспорно персийски. Елементите по ритоните:
Репрезентацията на втората фигура: Rhyton, Achaemenid, 5th-4th century

B.C., Filippovka, kurgan 1, silver, Arheological Muzeum Ufa
Елементи 1, 2, в скулптурна композиция от Персеполис „лъв напада
бик”. На снимките са посочени два елемента, копирани в различни
тракийски съкровища, включително горните. Тези елементи се срещат
масово в композициите на Персеполис. Третият елемент е орнаментът
със същият характер от долната страна на шията идентичен с
орнамента от Филиповка.
Елемент 2, подредени по еднакъв начин три или четири ивици на

гърба на животното. Вижда се както и във фигурите от Персеполис,
така и във фигурата на коня и бика от боровското съкровище,
използван масов в Суса и Персполис.
Същият елемент се повтаря и във фигурата на кон, притежание на

музея МIHO – Япония и определен като персийски, от района на
Бактрия. Основание за подобна идентификация – мерните единици за
тежест, изписани по ритона са същите, като използваните в Бактрия в
IV в. пр. Хр.. Конят е представен в репрезентация на музея под
заглавие „Съкровищата на древна Бактрия”. Елемент 2 личи ясно и на
двете фигури.
Ритонът от Боровското съкровище и експонатът от Музея MIHO с

репрезентация: „An “El Dorado” in Central Asia - Threasure of Ancient
Bactria”
Mитове. Показаните по-долу изображения предимно на пластики се
интерпретират от изкуствоведите като изображения на мит, на който
дават различни имена – в зависимост дали е на мъж или жена: ”Masters
animals” - Създателят на животните, „Mistress of the Animals” –

Господарката на животните, „Great Mother” - Великата (богиня) майка.
Най-старите и многобройни изображения са от времето на древните
шумери и изкуствоведите ги свързват с найдревния писан епос – този
за Гилгамеш.
Гилгамеш, печат от Месопотамия.

Vorderasiatisches Museum, Берлин.
Персийската богиня Анахита и детайл от кана от Рогозенското

съкровище. Трудно може да се оцени колко е стара тази каничка.
Облекло. Рогозенското съкровище, дреха тип сари, употребявана в
Бактрия, чиято култура е паралелна с индийската.
Скулптури от Бактрия, дрехата „сари” (6), Буда

По някакви причини съкровищата на Персия са се озовали в Тракия,
а не в Гърция и Македония. Коментарът за този факт не може да е
предмет на тази бележка; ще кажем само, че синът на Севт, царят на
одрисите по това време, Рубелас получава почетно гражданство на
Атина и декретът е изписан на колона пред парламента, контролиран
от македонците. Остава въпросът, за какви заслуги?
15
Някои руски изследователи смятат Тавгаст и Хубдан за китайски
градове, въпреки, че Симоката говори за Бактрия и Согдиана и
съседите на тези градове „бели индийци”. Флавий Ариан (ок. 95-180) в
„Походът на Александър” описва в района на Бактрия „бели индийци”,
заселили се преди това „с похода на Дионисий”.
16
За случая с аварите, сабирите и оногурите от 463 г. Симоката твър-
ди, че се е случил след 527 г. при Юстиниан. Но Приск умира през 472
г., следователно Симоката не е прав, той не е могъл да знае нещо,
което не се е случило. Симоката не е прав и за второто появяване на
авари при Кавказ, то не е станало в 592 при Маврикий г., а след 555 г.,
когато тюрките разбиват аварите. За момент вниманието на тюрките е
отклонено от ефталитите в средна Азия и бягащите авари (вар и хуни)
успяват да се откъснат от тях, за което Истеми хан казва: „- Аварите
не са птици да ни избягат.” Там, където са били хуните, аварите и

оногурите в Туркменистан и сега има планина с име Балкан.
17
Описанията на племената при Птоломей завършват с характерната
родова приставка есии. Поради тази причина е напълно възможно
името на споменатите котесии да е коти или кути.
18
Димитър Ангелов, „Образуване на българската народност”
19
http://www.alamo.edu/sac/vat/arthistory/arts1303/ECBYZ1.htm
20
Бактрия днес е на територията на днешен Авганистан и част от
Туркменистан, в които страни пътуват интердисциплинарни експеди-
ции с цел доказване ирански произход на българите. Подобни упра-
жнения са полезни, но самоцелни в предвид казаното. В историята
всяка теза може да бъде облечена с археологически и други аргументи,
достатъчно е да загърбиш по-голямата част от другите. Вместо Иран в
Тракия, по-достойната е темата – Тракия в Иран.
21
Официалната версия за славяните е, че се появяват в шести век след
„демогравски взрив”. В свое изследване работещият в Америка руски
генетик Анатолий Клесов (Гаплотипы восточных славян, ОТКУДА
ПОЯВИЛИСЬ СЛАВЯНЕ И "ИНДОЕВРОПЕЙЦЫ"? ОТВЕТ ДАЁТ ДНК-ГЕНЕАЛОГИЯ
http://www.lebed.com/2008/art5375.htm) дава интересни данни за най-
масово разпространения ген при славяните – R1a1. Неговият извод е,
че тази мутация се появява за първи път преди 12 000 години в земите
на днешна Сърбия, Косово, Босна и Македония. Преди 6 000 години
става заселване в земите на Буковина на изток от Карпатите, на изток в
Украйна, преди 5000 години в земите на Унгария, преди 4 500 г. в
Полша и Русия.
Ниският процент на R1a1 в България Клесов обяснява с
постепенното навлизането и асимилиране в началото нa първото
хилядолетие или малко преди това на популации от типа I ( у нас той e
42%), разпространена предимно малко по на север, в района на
Хърватия и Босна - северното адриатическо крайбрежие.
От Илирия, днешна Хърватия и Босна е и племето абри,
следователно този ген трябва да притежават и аварите, ако абри и
авари са идентични. В книга „Тайната история на татарите” от
Александър Баяр, коментари Живко Войников, е казано следното:
„Единият от генотиповете, свойствени за хърватите и, свързван с
аварите, е хаплогрупата I-M170 (Y-DNA), от Y-хромозомата с

подгрупите I1b* (P37), I1b2* (M26), се среща, започвайки с
украинците (16.1%), белорусите (15%), унгарците (11.1%),
босненските хървати (71.1%).”
Този резултат е фантастичен като процент, той не само показва
генно съвпадение между абри и авари, но и показва най-вероятният
източник на разпространение на аварите – Илирия. Второто най-
голямо масово разпространение е именно в бежанският района
източно от Карпатите - Буг, Днестър и Днепър.
Ето и графичното изображеие на подгрупата I1b1. Публикувам тези
данни с уговорката, че генната основа не е никакъв фактор за
определяне нито на езика на определена популация, нито на бита и
културата, нито цвета на кожата. Това е само показател за родов
произход.
I1b1: Босна - Хърватия 73%, липсват точни цифрови данни, но

следващият пик е непосредствено след района на Карпатите. Тази
подгрупа е наречена и балканска; интересен е и факта, че „славянската
подгрупа”R1a1 според изслеванията e мутация на R1b1b.
Като обяснение за големия процент на гена I у нас (за сметка на
R1а1) в началото на първи век вероятно бежанци от региона са
наводнили днешните български земи; по-късно, при разгрома на
аварите пленените войници-авари били също заселени на територията
на България.
Знаейки сегашните представи за раждането на славянството, Клесов
очакваше, както сам той казва, резултатите от неговите съобщения да
прозвучат като „взривяваща се бомба” в научните среди. Уви, в среда

на нечуващи това е невъзможно.
Наличието на тракопелазгийско население на Евбея, Етолия,
Акарнания, Долопия, Абантия, Мегара би трябвало да ни накара да
преосмислим визията си за етническия състав на предславянското
минало на някои части от Тесалия и Пелопонес. В посочените райони
са налице множество топоними с името България и българи; в Тесалия
през 12 век възниква държава Влахия (волохи); в Етолия и Акарнания
– малка Влахия; стотици са „славянските” топоними в Пелопонес. И не
е ли близост между местно население и „пришълци славяни” причина
„за успешното им внедряване” на посочените територии?
За ранно присъствие на славянски топоними по нашите земи говори
и Вл. Георгиев, анализирайки топонимите на Прокопий от неговото
произведение „За строежите”, описвайки строителството на Юстиниан
по нашите земи (представено и в „Траки, готи, славяни”): „Ето
данните на Прокопий, подредени от юг към север с означения брой на
всички кастели по области, както и броя на славянските топоними.
От цифрите добре личи разпространението на славянското

население в Балканския полуостров през първата половина на шести
век: славяните са се установили главно в Тимошко, Нишко, Скопско и
Североизточна Македония.”
За източната част на Балканския полуостров данните са следните:
Данните показват 10 – 17 % славянски названия. Но В. Георгиев

допълва: „ - За да могат да се утвърдят славянски местни названия,
необходим е бил един период от поне 50 – 100 години. (Същото важи и
за топонимите „България” оставени в Албания и Гърция, б.а.) Следова-
телно, наличието на тия местни имена сочи, че славяните са проник-
нали и са се заселили в някои области на Балканския полуостров най-
късно от средата (или втората половина) на пети век”.
Тъй като толкова ранни славянски нападения не са известни,
другата теза е – тези названия от пришълците готи. Но тогава – кои са
готите? А ако не са готски – последната теза - тези названия принадле-
жат на коренното местно население. Или и двете тези са верни.
По-долу ще представим в малко по-друг вид известния списък на Е.
Живков (Траките са българи) на тракийски думи (глоси) и
съответствието им в някои славянски езици:
Тракийска българска украинска руска полска чехска

ak око око глаз, око очи око
ας аз я я ja ja
bela бял, -о, -а бiлий белый bialy belich
berg(a) бряг берегi берег brzeg breh
bers(a) бреза березина береза brzoza briza
bistra-s бърз бистрий быстрый predko bystre
brate(r) брат брат брат brat bratr
bruza - бръза бърза бистрий быстрый bruz'as
ведъ (βεδυ) вода вода вода woda voda
gin гине гинути гибнуть zaglada smrt
dama дом, обор дим, домок дом dom dum
dea, deba(b=v) дева дивичина девочка dziewczinka devcatko
dein(a) деен дiателни деятельний aktivne
derz, durz дързък дерзати дерзкий
den (δεν) ден ден день dzien denax
druveta дърводървета дерево дерево drzewo drevo
Еζις - еж еж, таралеж iжак еж jez jezek
z из, от з, зи, зо из z z
zama сам - същи сам сам sam sam
zer - звер звяр звир зверь zwierze zverinek
zolt(a) злато, жълт злото золото zloto zlato
zymy змей, змия змия змея zmija had
kara гора, гора. гора. gora hora
планина
kers(a) чер, черен чорни черный czarny smutny
ketri - четри четири чотири четыре crtery ctry
kist(a) - чист чист чистий чистый crysty cisty
κοζα коза коза коза koza koza
kupsel(a) куб куб
ma, me мама, майка мама мама mama mama
mer голям, велик
musas мъх мох мох moher mech
paibes бебе, рожба бебе ребенок

pi при при при, у przi pri
rask рязък, резкий przenikliwi rychly
пъргав, бърз
sabadi,свободь свободен свобода svoboda
suetul светъл светi светлый svetly
semele земя земля земля ziemia
stara стара старий старый starsi
stryme - устрем
течение, струя
stur стърна страна страна
страна
sunka - сок слюнка слина слюна slina slina
t(h)alka тласка штовхат толкать tracac
τιμ тъмен темно темно ciemno temno
traus троша крошит крушить
tri три три три trzy tri
thurd(a) държа. держит держать trzymac drzet
utu вода, удъ вода вода woda voda
σεβα- цев цев, бъз цивка цев civka
Уважаеми читателю, ако се съмнявате в написаното, бихте могли да

отидете до най-близкия музей и да попитате археолозите: „Извинете,
вие при вашите разкопки намирате ли славянски артефакти?”
Отгворът ще бъде – „Не!”
Същият отговор ще получите и за готски, и за хунски.
Като заключение:
- племената анти, хуни, дулеби, кутригури и авари

произхождат предимно от племената на древните Етолия,
Акарнания, Долопия, Хаония и Абантия, разположени в
областите Тесалия, Илирия и Епир. Всички те са прогонени от
римляните, разрушили над седемдесет техни града. Римляните
построяват град на име Никополис, (град на победата) и
заселват там останалото население. Четирите основни племена,
долопи, хаони, абанти, курети са разположени в един и същ
район както на Балканите, така и в Северното черноморие, но
четиристотин години по-късно вече в друга среда са наричани
дулеби, хуни, анти, кутри, авари. Да се говори, че е случайност
съвпадението на имената от двете поредици, произхождащи от
един сравнително ограничен регион, е несериозно. (Виж картата
на стр. 19). Племето абри – обри – авари е от съседна Илирия.
Част от тези племена са наречени българи. Всички те стават
най-известните персонажи от т.н. „велико преселение на
народите”.
Балканският характер, регистриран в погребалните обряди,
керамика, жилища, земеделие, лингвистика, на това население
беше подробно обоснован в първата книга – „Траки, готи,
славяни”.
Там, в прародината Епир е и първият храм на Зевс на
Балканите, храмът в Додона. Това предопределя и вярата в
култа към Зиези, роден от Зевс, известен на изток и честван от
траките като Сабазий, като Дионис в Гърция. Зиези, от който
произхождат българите според Римския хронограф от 354 г.
Това е и причината за общия, балкански произход и
съвпадението на основни обредни титли, (по-късно станали
административни) при авари и българи, даки и македони.
Когато напускат региона бегълците отнасят със себе си от
Балканите и името Зиези и то остава непопулярно за историята,
за разлика от името на източния дубликат, Сабазий.
Едни от ранните споменавания на българите са като булгари
или бургари, съставени от тракийското бул-род, идентични по
КАТО ЗАКЛЮЧЕНИЕ 167
смисъл за времето си на тракийското (епирското) бур-мъж и

тракийското кар - гар - планина. Със смисъл - хора от
планините, планинци, балканци.
Причината за тази книга е нарастващото разминаване между
изводите на българската историография за процесите на
балканите I – VII век, създали българската историческа
доктрина за тюркския произход на българите и основните
факти от реалната история на Балканите:
- описаното от източниците обезлюдяване на Балканите
вследствие римската експанзия.
- натрупване в Северното причерноморие на огромни за
времето си маси на народонаселение с балканска археологи-
ческа култура.
- масово навлизане според източниците на славянски
племена от север и в същото време липса на „славянска”
археология на Балканите.
Премълчаването и неразглеждането на тези исторически
факти и процеси води до идеи за готски и славянски „демо-
гравски взривове”, за „изчезване” на цели народи (изчезва
балканското население; автохтонни, местни остават само
гърците), невярна теза за произхода на българите.
Целта на книгата беше да се покажат някои известни, но
разбира се, далеч недостатъчни доказателства от миналото за
балканския произход на българите. Можеше да се напишат
много повече неща и за езика, за хуните, за аварите, да се
коментира казаното от много автори, да се доказват и оборват
тези. Това вече е правено. Материалът е огромен и няколкото
съществени неща, които имах в предвид, биха потънали в
безкрайното море от факти и думи. По-голямата и значима от
гледна точка на историята истина беше казана в първата книга:
Черняховската култура е балканска култура, продължение на
предславянската цивилизация на балканите. И ако написаното
тук за самите българи е по-вероятното за момента, това е
достатъчно, защото най-вече в писаната историята, поради
факта на обективна недостатъчност на информация, истината
днес може да бъде само повече или по-малко вероятна от
истината от вчерашния ден, но никога цялата истина.
В тази книга:
I. Балкански народи; произход, имена, разселване

На Балканите В Северното В района на
причерноморие Бактрия
1. Абанти- Евбея, Епир Анти
2. Долопи-Тесалия Дулеби, Дуло
3. Хаони- Епир Хуни, Оногури Хуни, Уногури
4. Абри-Илирия Обри, Авари Вар
5. Курети-Етолия Куртрагар, Кутригури,
Акарнания Котраги
II. Наименования
Българи – планинци, балканци
Зиези – име на Сабазий
III. Обредни и административни титли при:
Македони: боколос - бик + водещ – водещ, пастир; бофорос - бик +
нося, дарявам - доставящ бика.
Даки: т(д)арабоси - дар + бик; ка(о)лости, - духовно лице.
Българи: коледар - този, който събира даровете, коледари.
Колобър - в различни времена има различно значение. Кол - водещ,
главен; обър - оброк - място на жертвоприношение, (от обръч, кръг,
често така е белжено мястото, с кръг или концентрични кръгове и
жертвен камък; собор, събиране); дан, данък, задължение, при българи
и руси; обряд. Колобър - главен по обряда, главен доставчик. По-късно
- главен събиращ данъци; бирник.
Титлата коледар смислово е равностойна на колобър: тези, които
вземат дарове, по-късно - задължения.
БОила колобър - духовно лице, жрец.
Авари/хуни: БОколобър – духовно лице, жрец. Титлата е сборна
титла от боколос и бофорос, титли, употребявани в римската
провинция Македония; съкратен вариант на БОила колобър.
(Историците приемат титлата за аварска, но източникът, Симоката,
говори за боколобър хун, избягал от аварите.)
IV. От направения анализ на археологичните данни и тези от
източниците може да се твърди, че Стара Велика България се е
намирала в ареала на Черняховската култура, река Буг, II – VII в.
Неизбежно допълнение
Великите на Балканите
Тук помествам по няколко реда за всички велики личности на

Балканите, споменати по някакъв начин в тази книга. Част от
материалите са от Уикипедия.
Орфей
Орфей е митичен тракийски певец и музикант, основал

учение и смятан за най-великия певец и поет на древността.
Според легендата той е син на тракийския речен бог Еагър и
нимфата Калиопа. Предполага се, че това е било ок. 1400 г. пр.
Христа. Според гръцкия мит, той е бил разкъсан от тракийките
поради това, че е скърбял за починалата си съпруга и не е
обръщал внимание на жените около него. Първите му
изображения са от 600 г. пр.н.е. Орфей слязъл в подземния свят
и пленил с тъжните си песни бога на смъртта - Хадес. Той се
съгласил да му върне Евридика, но при условие, че няма да се
обръща, за да я види, преди да излязат на горния свят. По пътя
певецът не издържал и се обърнал назад. Така Евридика отново
се върнала в подземното царство.
Спартак
Спартак - гладиатор, който оглавява най-голямото робско

въстание срещу Рим. Той е тракиец от племето меди, населявало
средното поречие на река Стримон (Струма). Смята се, че е бил
пленен по времето на наказателен поход на Сула през зимата на
86 - 85 г. пр. н. е. През 74 г. пр. Хр. положил началото на т. нар.
"Въстание на робите". За кратко време въстанието се разраснало
и обхванало Южна Италия, а изпратените набързо сформирани
римски подразделения били разбити от гладиаторите. След
унизителното поражение на Публий Вариний, Спартак
предприел поход на север към Алпите, за да може да изведе
хората си извън пределите на Римската империя. Римският
сенат изпратил две консулски армии, които също били разбити
от Спартак. След грандиозната победа робската армия отново
поела на юг.
След потушаване на въстанието близо 6000 души били

разпънати на кръст по пътя от Капуа до Рим.
ВЕЛИКИТЕ НА БАЛКАНИТЕ 171
Александър Македонски
Паметник на Александър в Солун.
Александър III Македонски или Александър Велики (на

гръцки: Αλέξανδρος Γ' ο Μακεδών ; Александрос III о Македон
или Μέγας Ἀλέξανδρος ; Мегас Александрос) е владетел на
Древна Македония, управлявал от 336 г. пр.н.е. до смъртта си
през 323 г. пр.н.е.. Един от най-успешните пълководци в
историята, той ръководи завладяването на градовете на Древна
Гърция още при управлението на баща си, Филип II. В рамките
на 12 години той завладява Персийската империя, Египет и
множество по-малки държави в Близкия Изток. При смъртта му
през 323 г. пр. Хр. държавата се е простирала от Гърция до
днешните Афганистан, Пакистан и Индия.
Александър е бил преди всичко войн, лично участвал в

сраженията, многократно раняван; според неговите съвре-
менници не се интересувал от завладените богатства, раздавал

заграбеното на близки, приближени и войни.
Руф Квинт Курций в „Историята на Александър Македонски”
описва истинските причини за неговата война с думите на
Александър пред строените тракийски войни в самото начало на
битката с Дарий: „И вашата съдба ще бъде не безплодния труд
по стръмните скали на Илирия и Тракия, целият Изток ще стане
ваша плячка.”
Странно нещо е историята. Може би най-големи претенции да
го нарекат свой имат тези, които бяха завладени от него –
Гърците.
Наречен Александър Велики.
Константин Велики
Роден 27 февруари 274, в

Наисус, днешен Ниш,
Сърбия. Починал 22 май
337. Според значимите
европейски проучвания
Ниш влиза в зоната на
българския етногенезис като
население принадлежащо на
българската говорна систе-
ма.
Статуя от Йорк, Англия
Константин Велики или Свети Константин (в

източноправославния свят), е римски император, провъзгласен
за Август от войските си през 306 година, управлява Римската
империя до своята смърт. Той е първият римски император -
християнин, чийто Милански едикт слага край на институци-

онализираното преследване на християните в империята.
За него Йоан Лидийски казва - “ако прочетете константино-
вите “Беседи”, които той лично написа на родния си език и
остави за идните поколения”. Кой е родния език на Константин
Велики? Юлиан Апостат, който е племенник на Константин,
заявява често, че семейството му е тракийско, от Мизия.
Императорът, който обичал да казва: „Сердика е моят Рим“.
На много от монетите Константин е изобразяван като
тракийския бог слънце.
Юстиниан Велики
В български месецослови
от четиринадесети век,
намиращи се в руски
библиотеки се отбелязва, че
на 14 ноември се почита
паметта на канонизирания
за светец от българската
църква Св. цар Управда.
Става въпрос за
император Юстиниан или
Управда, роден 483 г. в село
Бедериана или Ведряни,
Македония, починал 565 г.
Известен със законо-
дателните си реформи, с
даване административна не-
зависимост на отделните области чрез прехвърляне
отговорности на гражданските лица в лицето на
архиепископите. Именно по това време се появяват „нови
народи” на Балканите, за което говорят археологическите факти
– поява на нов тип жилища и преграждане на имперски сгради

по градовете със стени от камък и глина.
Византийския патриарх Фотий, коментирайки 131 новела, с
която император Юстиниан дава през 535 г. независимост на
илирийската църква под името Първа Юстиниана пише:
„Разбирай от настоящата юстинианова новела
привилегийте на епископа на България, защото той е
архиепископ на Първа юстиниана, отечеството на
император Юстиниан. България заради това се нарича
Юстиниания, защото император Юстиниан е присъединил
тази страна под власта на римляните”.
Имало ли е държава България през 535 г.? Вероятно
формално не, както не и в други части на империята. Тогава
разбирай, че Юстиниан дава църковна независимост на своя
народ, българите, живеещи в Илирия. Този народ по-късно го
канонизира за светец.
Имперското име на Юстиниан е Flavius Petrus Sabbatius
Justinianus. И защо един римски император ще носи в името си
символа на траките – Sabbatius – освободителят.
Атила
Атила, изобразен в
Нюрнбергска хроника от 1493
Историкът Приск е изпратен като посланик в лагера на Атила

през 448 г.; откъс от неговия доклад:
“За нас и варварските гости бяха подготвени изобилни
ястия, поставени в сребърни съдове, но яде само месо от
дървена купа. Във всичко останало той (Атила) се държеше
умерено. Чашата му беше дървена, докато на гостите бяха
дадени бокали от злато и сребро. Дрехите му също бяха съвсем
прости, забележителни само с чистотата си. Мечът, който
носеше отстрани, закопчалките на скитските му обувки,
юздите на коня му не бяха украсени, като тези на другите
скити, със злато или скъпоценни камъни, или нещо скъпо.”
Атила е последният и най-могъщ владетел на европейските

хуни, управлявал от 434 до смъртта си през 453 г. най-голямата
европейска държава по това време. При неговото управление
хуните са най-голямата заплаха за Източната и Западната
Римска империя. Той нахлува два пъти на Балканите, като
втория път обсажда Константинопол, пресича Германия и Галия
до Аврелианум (дн. Орлеан) преди да бъде спрян в битката при
Каталунските полета и прогонва западния император
Валентиниан III от собствената му столица Равена.
Макар че империята на Атила умира заедно с него, той се
превръща в легендарна фигура в европейската история.
Атила, наричан още „бич Божий”.

Използвана литература
1.Александър Мошев „Името Зиези в светлината на един

епиграфски паметник”
2. А.К. Амброз, Хронология древностей Северного Кавказа
V-VII вв.
3. Амиан Мерцелин, „Римская история”
4. Анания Ширакаци, „Ашхарацуйц“
5. Антон Саботинов, Епископия Котия - Котрагия в
църковната структура на ромейската империя (VIII – IX в.)
и българите.
6. Апиан, “Римска история”
7. Атанас Стаматов, „Tempora incognita на ранната българска
история”
8. А.О. Добролюбский, „Великое прерождение народов”
9. БГ Наука, форум история, „Легендата за воеводата
Драгош, създаването на Молдова и възникването на
нейния герб”
10. В. Георгиев, Траките и техния език
11. Г. Митрев, Дионисовите таиси в римска провинция
Македония
12. Димитър Ангелов, „Образуване на българската народност”
13. Димитров Д. „Прабългарите по Северното и Западното
Черноморие”
14. Димитрий Иловайски, „Начало Руси”
15. Дион Хрисостом XXXVI. Борисфенитская речь,
произнесённая Дионом на его родине (отрывки)
16. Еврипид, Вакханки
17. Евсевий Кесарийски, “Църковна история”
18. Е. Живков, „Траките са българи”
19. Ж. Войников, Етимология на известните прабългарски
титли и звания
20. Захарий Ритор, „Църковна история”
21. Занетов Г. „Българското население в средните векове”
22. Иван Войников, Петър Яначков и Стоян Антонов, Гербо-
ЛИТЕРАТУРА 177
вете на България 13 – 18 век.

22. И.Дуриданов, „Езикът на траките”
23. Йоан Малала, „Хронография” ГИБИ VII
24. Йоан Цецес. ГИБИ т. Х, Изд-во на БАН, София, 1980
25. Йордан, „О произхождение и деяниях готов”
26. Кирил Милчев, Хуни и българи
27. Клейн Л. С. „О характере римсково импорта в богатЫх
курганах сарматскожо времени на Дону.”
28. Константин Багрянородни, „За управление на империята”
29. Лев Дякон „История”, кн. 1-5
30. Л. Гумилев, История на народа хуну
31. Летопись попа дуклянина
http://www.vostlit.info/Texts/rus6 /Dukljanin/frametext.htm
32. Н. Тодоров, Българи във войската на Александър
Македонски, Българският именник
33. Мовсес Хоренаци, “История на Армения”,
34. Н. Татищев, „История Российская”
35. Овидий, „Метаморфози”
36. Омир, „Илиада”
37. Овчаров, Д. Български средновековни рисунки-графити.
С., 1982, с. 40–41, 42–43, 61–62, Табл. XII, 1, Табл. XIII, 1.
38. Павзаний – Описание на Елада
39. Пазваний, Александър Македонски
30. Полибий – Всеобща история
41. Похлебкин, В. В. Цит. съч., с. 66.
42. Петър Петров, „Образуване на българската държава”
43. Плиний Старший, „Естественная история”
44. Плутарх, „Жизнеописание Александра”
45. Повесть временных лет
46. Приск Панийск, „Готская история”
47. Прокопий Кесарийски „За строежите”
48. Рашо Рашев, „За произхода на прабългарите”.
49. Равенский аноним, „Космография”
50. Римски Хронограф 354 г.
51. Руф Квинт Курций, „История Александра Македонскога”
52. Страбон „География”
178 УБИЙ САБАЗИЙ, УБИЙ БЪЛГРИНА
53. Соня Илиева, http://thracology.dir.bg/orph_bg.html

54. Стоян Стоянов, „Кукерландия”
http://kukerlandia.com/index.php?Category=64
55. Теофан Изповедник ГИБИ III
56. Теофилакт Симоката, „История”
57. Отто Дж. Маенхен-Гельфен, „Мир гуннов”
58. Херодот, „История”
59. Чудинов В. А. „Руница и алфавитное письмо”
60. Christianity or Mithraism
http://www.sullivan-county.com/bush/mithraism.htm
61. Did Christianity Steal From Mithraism?
http://www.comereason.org/cmp_rlgn/cmp070.asp
62. Mithraism and Early Christianity
http://www.vexen.co.uk/religion/mithraism.html
63. Mithraism
http://www.crystalinks.com/mithraism.html
64. Mithraism and its similarity to christianity
http://paganizingfaithofyeshua.netfirms.com/mithra-
ism_astrotheology_similarity_cx.htm
65. ANCIENT GREEK AND RELATED COINS
http://www.edgarlowen.com/a59cg.shtml
66. Astronomical Symbols on Ancient Coins
http://tjbuggey.ancients.info/astro.html
67. Bona I., Das Hunnenreich. 1991
G.Mihailov, Inscriptiones Graecae in Bulgaria repertae
ed.,Serdicae,I-III,1 и 2 ,1956-1964.
68. Jianjun Mei, The Metal Cauldrons Recovered in Xinjiang,
Northwest China
69. R. Rashev, Ya. Dimitrov
Pliska - 100 years of archaeological excavations
70. Thracian Names Written Through Greek and Latin Letters: a
Philological Approach
Убий Сабазий, убий Българина
ISBN: 978-954-92617-3-8
Първо издание / 09.2009
Автор: Петър Георгиев
pet.g@mail.bg

Убий Сабазий, убий Българина

Cargado por

Información del documento

Derechos de autor

Formatos disponibles

Compartir este documento

Compartir o incrustar documentos

Opciones para compartir

¿Le pareció útil este documento?

¿Este contenido es inapropiado?

Copyright:

Formatos disponibles

Убий Сабазий, убий Българина

Cargado por

Copyright:

Formatos disponibles

У Б И Й С А Б А З И Й,

1. Йоан Малала и Стара Велика България............................3

„Човек вижда толкова,

Тази книга разглежда една теза, отхвърлена от съвременните

За нагледност ще покажа отново картата на мащабното

Древни народи от Балканите с имена, които е произнасял и

В историографията посветена на българите има два факта,

Ахил замина заедно с Атридите,

Този факт е особено ценен по две причини:

Йон Малала е византийски писател от сирийски произход,

Този факт не е изолиран. Същото пише през 11 век и Йоан

”…с тях бе Ахил, многославният син на Пелей и Тетида,

“А пеонци са българите. Не вярвай на глупците,

„Авитохол живя 300 години. Родът му Дуло.”

За сега няма отговор на въпросите:

Къде е била Стара Велика България?

Танаис и Итил, които по-нагоре над Меотийското езеро се

Трудно е да се каже, къде е това отзад на едно кръгло езеро.

Птоломей от втори век хуните се намират на запад от Азовско

В подкрепа на тезата за местополoжението на Велика България на

Според Птоломей още във втори век хуните (с голяма стрелка) са на

Приемайки горната теза, нека да видим какви племена е имало

Впрочем, трябва да се отбележи, че именно в началото на

До река Аксиакус на тази

Племената дулеби и долоби

Македония, Епир, Тесалия и областа Долопиа

Племе под името долопи е участвало в Троянската война под

Племето долопи е отбелязано и от Херодот във връзка с

Елада, с жени най-красиви, тях мирмидонци, ахейци и елини

град на разсъмване да обявят чрез глашатаи, щото в три часов

внушавал на всички италийци голям страх от пеоните, и дълго

Племето Дуло и „остриганите глави”

„е”, нека си спомним написаното от Прокопий – град Долебин в

„Тези 5 князе управляваха княжеството на отвъдната

Страбон е оставил ценни сведения по този въпрос.

Описвайки племето курети, Страбон казва: „Архемах,

проследим как се е променяло името на самите кутригури във

За тракийското племе абанти Омир говори, че носят косите

винаги „абанти”: „Дишащи смелост абанти владееха остров

Украинският чумбас е бил носен у нас и след освобо-

Десетки са писанията в които се твърди, че този тип прическа

„Тези петима князе управляваха княжеството оттатък

Опитвайки се да разбере народността на куретите, (в първи

От написаното следва, че куретите не са гърци, а свързани с

национална библиотека във Виена.(http://samoistina.at.ua/2/-

В западни издания от второто хилядолетие са известни

Герб на България и герб на херцога на България

Герб на императора на България, Ръкопис Add. 15694 на

Тези факти трябва да имат обяснение. За сега само можем да

Черквата „Св. четиридесет

В Плиска и Преслав също са открити множество рисунки-

късния, така наречен “Разумник-указ”, литературно съчинение,

Сегашния герб на Молдова с образ на бик с елементи звезда,

четвърти век в Римската империя. Земите на територията на

Нека запомним тези символи – бикът, луната, слънце и

което е често срещано явление. Ако той е известен под друго

И на двете гробници са изобразени не глави на бикове, а

На първата снимка е букранион от остров Самотраки. До

със Сабазий и неговия култ, а според Страбон „Сабазий също е

и върху олтара в самия храм, (II – III в. сл. Хр.). Храмът на

случаят с храма на Кибела и римските храмове показани по-

В „римско време” по нашите земи изображенията на черепи

каменните изваяния, а също така писмените сведения за

Следват тракиец и скулптура на бик от музея във Варна,